Колонката на Сиби - епизод 2

КОЛОНКАТА НА СИБИ

(лек и здравословен хейтец)

Епизод 2 – ИЗДАТЕЛИТЕ ОТВРЪЩАТ НА УДАРА

Предният епизод на кроткия и здравословен хейтец на вашия покорен слуга явно е ударил по самолюбието/самочувствието на доста пишман-издатели, защото веднага след публикуването му тръгнаха да се правят на ощипани госпожици и кротичко да посмърдяват в отредените им за целта местенца. Предполагам, всички знаете за кои местенца става дума и колко добре са маскирани като места за читатели, въпреки че под оскубаната перушина на издателството-майка всъщност се крие хитлерова цензура на прочитния материал. Затова няма да ги споменавам. Ще цитирам имената им едва когато тръгнат по стъпките на духовния си учител и почнат публично да горят неудобните на началствата книги. Но докато просто ги оцвъкват, няма страшно, нали? Няма как да не очакваш от кокошка, чийто мозък е като аспиринче (с една гънка) да не ръси токсичната си диария наляво-надясно. Това е генетично заложено в ДНК-то им.

Та, без да споменаваме напразно имената господни, да продължим напред. Какво се случи тия дни? Просто едни хора, на които им писна разни селянчета, маскирани като професионалисти, да дефекират върху труда им и взеха, че нададоха глас. Почнаха тайно и полека да вадят на бял свят геноцида на българския издател спрямо тях. Та дано читателите най-накрая разберат каква шуробаджанашко извращение се твори зад удобно дръпнатите завеси. И малките ситни дребни ибрикчийчета започнаха да потръпват. Ами ако случайно онбашиите им вземат, та прочетат тук-там някой друг хейт? Ами ако изведнъж разберат, че зад маската на привидната им начетеност се крие аграрен, умирисан на кравешки фъшкии вкус за книги? Ако разберат, че им плащат луди пари за нещо, което други хора правят безплатно, и то с доста по-голяма доза безпристрастност – ЧЕТАТ? Че и споделят резултатите не в излъсканите си блогчета, надути като плондери с излишна елитарност, ами в Goodreads – за да могат всички, а не само шепата богоизбрани, да ги прочетат?

Бях решил да не си хабя нервите точно преди да отида на море, ама какво да се прави – то и Далай Лама да си, и на Майка Тереза незаконен син да се окажеш, пак ще ти писне на дядовия. Особено от безочието на ония двамата „банани с пижами“ – Б1 и Б2. Единият окраде де що има млад български автор и си вее сланините по света благодарение на инфлационните левчета, що му наринаха въпросните писатели (е, и поетеси-графоманки, и дърти сексуално озадачени драскачки, ама да не издребняваме...). Другият си е въобразил, че е новият Петър Динеков и също като слабоумния си патрон ръси фекал след фекал, удобно замаскиран като рецензия. За разлика от Динеков обаче, който освен да трови животеца на българския ученик в продължения на десетилетия, нищо друго престъпно не е сторил, този, новият, убива надеждите на талантливи и плодовити автори. А такива, знаете, има. Колкото и да се мъчат ибрикчиите да ни убедят, че новата българска литература се състои от пияни бездария и просто абдали, издигнати на пиедестал от редакторската посредственост. Да не говорим за ония, дето ги издават, само щото задоволяват нагона на щерката на собственика на издателството, ходят да правят фелацио на де що има Съюзи и така нататък.

Ще кажете, че нищо не се постига с хейт. Напротив. Всеки лекар ще ви каже златните думи на Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, или Парацелс: „Всичко е отрова, всичко е лекарство, едното и другото се определя от дозата“. Здравословната доза хейт (или омраза на български) понякога е просто наложителна. Особено в разговори относно подобни бастуни, наречени на Северозапада с красивата врачанска дума „òмраз“. Съгласете се, че с дебил няма как да разговаряш за квантова физика. Пък и, понеже са привикнали да прикриват престъпленията спрямо литературата, които извършват, с красиви думички, резултат на първия им и последен прочит на „Речник на сложните думи в българския език“, тях с логика няма как да ги победиш. Опиташ ли се да вкараш разумни изречения, се получава ефектът от прословутия виц от комунистическо време – „Ми вий що бийте негрите?!“. Затова – бой по... айде да не казвам кое... с черпака, докато (иншалла!) им дойде акълът в главата.

Та, с две думи, хейтът е необходим. Понеже ако продължаваме да се правим, че тия ибрикчии, думбази и гаулайтери всъщност са „най-доброто, което се е случвало на литературата“ (цитирам един, за съжаление, умен човек, който обаче също се е подвел под хамелеонската маскировка на едно от „Б“-тата), рано или късно младото поколение хептен ще се откаже да чете нови български автори.

Пък, кой знае, може и това да е целта на ония...

Колонката на Сиби - епизод 1

КОЛОНКАТА НА СИБИ

(лек и здравословен хейтец)

Епизод I – БОЙКОТ!

Другарки и другари! Скъпи съотечественици! На миналоседмичната Таласъмия в неофициален кръг се роди свежата идея за седмичен хейтец, озаглавен „Колонката на Сиби“. Тъй като не искам да ангажирам Клуба на българските хорър автори LAZARUS с моята позиция, реших да я стартирам като епизодично (евентуално в близко бъдеще – и периодично) осветляване на целокупния български народ, или поне онези, които ме четат редовно, за нЕкои простотийки в хаотично-ентропийната вселена, наречена „съвременна българска литература“.

Дълго се чудих дали да яхна вълната на народното недоволство и да изсипя поредната дозичка здравословен гняв върху онова извращение, гръмко наречено „Национални Фантастични Награди“, но няма да го направя. И не защото кликата, обединила се около човека с доказани ментално-психологически проблеми и нездрав фетиш към плюещи огън рептилии с българско местоживеене, не заслужава. Напротив – в последните месеци върху тях се изля доста справедлива критика, която обаче бе приета от тях по начин, наречен от руснаците „как с гуся вода“, а от българите – „през онуй ми, че оттатък“. Така че ще си запазя правото за догодина, когато несъмнено упражнението „дай да притикаме наште хора, нищо, че са некадърни“ ще се потрети (попети?) (поседми?) (един Ктхулу знае колко още ще продължи царуването на едноокия в царството на слепите кукумявки).

Днес ми се ще да обърна вниманието ви върху феномена, наречен „нова българска литература“.

Знам, че мнозина от вас ми имат доверие. И с право – заслужил съм си го: къде с разказите си, които не са написани с цел да изкарам някой лев за бири и курви, къде с позицията си, която за разлика от тази на някои плужеци и плазмодии винаги е праволинейна и аргументирана, къде с препоръките си на книги в Goodreads, където винаги казвам какво точно мисля за книгата – без да се налага господарите ми да ми диктуват какво, защо и кога ми харесва, а аз, изплезил език като куче порода „междуконтейнерна подобрена“, да слушкам и да папкам поднесената ми от услужлива ръка помийка.

Затова – за тези, които ми имат доверие, имам приготвена една молба. Младежи и девойки, много ви моля, искрено и от сърце – преди да решите да отделите от изкараните си с пот левчета, за да ги инвестирате в книга на български автор, проверете първо на кое издателство възнамерявате да напълните гушата. Послушайте ме – не си давайте парите. Пишете ми на лични – ще преобърна света, но ще ви я намеря в електронен вариант. Безплатно. Без да ви искам ДДС, наем, магазинаж или някое от другите извинения, които книжарници и издатели ползват, за да надуят излишно цените на шлаката, която изкарват ежедневно на пазара. Ако си харесате някоя преводна книга, издадена от същите тези монополисти, но я няма в Читанка – пак ми пишете. Ще преобърна света и ще ви я намеря.

Причината за този бойкот, към който най-искрено ви призовавам, не се корени в събитията от вчера, миналата седмица или по-миналата година. С чисто сърце мога да ви заявя, че срещу качествената българска литература (която остават скрита за вас поради факта, че не може да се открие в книжарниците) се води целенасочен геноцид. Предполагам, че няма смисъл да ви отварям очите за един набеден за класик пияница, от когото се отказаха дори господарите му – същите онези, които го издигнаха на пиедестал и му купиха две-три наградки. Тези от вас, които чат-пат следят какво се случва, сигурно пък знаят за това как издателствата твърдят, че не залагат на български, а на преводни автори, след което тихомълком издават бълвочите на любовници на щерката, баджанаци на балдъзата или шуреи на калекото. Писани с ляв премръзнал крак в състояние на хроничен дебилизъм, тези псевдолитературни кюспета отблъскват и без това обезверения и преситен с малоумна прозопоезия читател. В редки случаи изстрадалият автор на ъндърграунд литература успява да пробие в някое издателство (като си плати, разбира се – нима очаквате шефовете да се откажат от едни 600-700 лева, които в повечето случаи са половината от вечерния им масраф в чалготеката?), но за продадена бройка получава лев-два. Правилно прочетохте. Лев-два. От 10-15. Останалото отива в джоба на книжарниците, отдавна превърнали се в квартални бакалии, и на издателите – като компенсация за труда, че са насилили гениалните си мозъци, за да прочетат ръкописа ви и с ояден глас да изхриптят „добре“ в стил Дон Корлеоне. И това се случва далеч не често. Всички знаят как едно момченце, което доскоро се правеше на любител на книгите, а днес притиква напред само книгите на господарите си, обича да реже българските автори. Няма да цитирам пълния текст на „обосновката“ му, ще перифразирам: „Държавата – това съм аз“ (за феновете на френската история) или „Ни мъ кефиш, копеуе“ (за любителите на пернишката семантична школа).

Нарочно не цитирам имена. Даже изрично ще заявя, че „всяка прилика с действителни лица и събития е случайна“. Ей тъй, да има – Пилат Понтийски го е направил, аз що да се цепя от колектива?

Но подробностите са на една ръка разстояние от вас. На едно лично съобщение във Фейсбук или на мейла ми. Или на лична среща. С най-дребни детайли ще ви съобщя кои са гробокопачите на българската ъндърграунд-литература. И кои са ибрикчиите. И кои прекарват по-голямата част от деня си с език, заврян в нечии анатомични органи. И кои са издателствата, които всекидневно ви мародерстват и си струва да бъдат бойкотирани. И кои са онези, от които не си струва да купуваш и преводна литература.

От една година съм се отказал да пиша. Имам разкази, достатъчни за две книги, които чакат някой да ги погледне и да каже „Ей, да му се не види, не чукаш щерка ми, ама дай все пак да те издадем!“. Да се довери на 500-те продадени бройки от „Сянката“ и 400-те от „Усмивка в полунощ“ – реализирани без никаква реклама от страна на издателя и дори без присъствие в една от веригите книжарници-обирджии (ако сте се чудили що няма „Усмивки“ в книжарниците, сега вече знаете). Да не ходи една вечер в Студентски град, за да обича пияни студентки и ученички в прокурорска възраст, а вместо това да даде тия пари за моя книга.

Да, ама не. Разказите си стоят на харда и както изглежда, там ще си и останат. Затова вместо фантастика, фентъзи и хорър ще пиша такива неща. В които се мъча да ви отворя очите.

Аз не съм Жана д’Арк. Но ако съм успял да накарам поне един от вас да не си купи книга от алчните издателства, значи денят ми не е минал напразно.