Но!
Питам аз всички девойки, момичета, жени, каки, лелчета, ПКП и вся и всьо: За какъв чеп, да ме прощавате за френската приказка, все вървите подир задника на подобни неандерталци?! Тия едноклетъчни ви режат, бръснат, шамарят, ритат, псуват, обиждат, сриват ви самочувствието... а вие с изплезен език припкате след тях, точите лиги по плочките им, подмокряте се при вида на бицепсите им, въздишате като дебилни барбита по смесицата от тестостерон и ганьовска смрад, която се носи на талази покрай тях... и така нататък, и така нататък. Схванахте идеята.
Всъщност, схванахте ли я?
Ние, мъжете, сме били повърхностни. Не сме били търсили любовта, ами външния вид. Слагали сме били жените под общ знаменател.
А вие, „еволюиралите“ жени, какво правите?
Търчите като изоглавени след примати, които имат точно толкова интелект, колкото да накарат едно канарче да лети накриво (©, Стивън Кинг). Когато някой като мен – с бирено коремче, доста над нормалните килограми, с ръце без бицепси и пр. – дръзне да прояви интерес към вас, вие се подигравате. Подхилквате се и ни обсъждате по вайбъри и месинджъри, все едно сте героини в холивудска тийнейджърска комедия. Гледате ни с презрение... кел файда, че и стотина напомпани тъпунгера не могат да ни стъпят и на малкия пръст в интелектуално отношение! Ма не сме готини! Кайсийките ви не прищраквали (©, една колежка от университета навремето)! Ужас! Как си позволява тоя грозник да проявява интерес към нас?!
Ама когато маймуната до вас накълца с макетно ножче я лицето, я душата ви...
Ама когато изхрачи токсичната си злоба право в сърцето ви...
Ама когато тръгнете да рИвете и затърсите рамо, на което да си изплачете болката...
Къде идвате?
Правилно, при хора като нас.
Защото ние – за разлика от манекените, за които си мислите късно вечер, когато кликате скролера на мишката, завити през глава в леглото си – притежаваме ум, чувства и емпатия. Защото знаем какво искате и сме готови да ви го дадем. Нищо че сте ни зафрендзонили с лека ръка още след първия поглед върху нефото(шопо)геничните ни тела. Възпитани сме така, че дори когато ни се изс#рете в душата, ние пак да ви подадем я ръка, за да ви изкараме от емоционалния кенеф, я рамо, за да поциврите на него. Защото, както гласи едно интернет-мемче, никой не губи, когато дарява любов. Губи онзи, който не знае как да я получава.
Въпреки че много добре знаем, че като се наревете, пак ще ни отсвирите. И пак ще хукнете след поредния булгаропитек, стиснал макетно ножче зад гърба си. И пак ще влезете в новините – я в националните, я в чат-рума на квартала си. И вие, и поредният Георги с патрЕотична татуировка.
А нас, нелицеприятните, кучета ни яли.
