В последно време все повече и повече хора ме питат защо съм спрял да пиша и да публикувам неща в Интернет. Отговорът е много прост. Не, не съм загубил вдъхновението си, не съм се отчаял от живота, не съм решил да се самоубивам и със сигурност не съм решил да ставам сектант или отшелник. Просто няма смисъл.
Сигурен съм, че всеки един през живота си, бил той дълъг или къс, успешен или провален, се е чувствал по същия този начин в даден момент. Безизходицата, която в гъст и кондензиран вид струи от всеки един миг, който си решил да отдадеш на творчество, е толкова обезверяваща, че и Ботев и Левски биха си прегризали гърлата от мъка. В тези моменти, когато клавиатурата на компютъра или салфетката от заведението, в което пиеш х-та бира, ти изглеждат като черна дупка, през която се вижда Мракът на Творческото Безсилие, човек започва да се чуди как я е докарал дотам, че единственото светло нещо в живота му да е поредният епизод на безсмислен US-сериал, с който времето се убива доста успешно.
Навремето, когато започвах да пиша, също имаше стагнация. Само че тогава Врагът беше ясен - Чалгата. Силиконът от мокрите сънища на пъпчивите тийнейджърчета, пълнещи гушката на Митю Пайнера, беше общественият демон на всички - музиканти, писатели, журналисти, та дори и на чистачките в училищните тоалетни. Тогава, когато някой те попиташе защо, по дяволите, още не си издал книга, можеше смело да отговориш, че пари за култура няма - има за чалга.
Сега нещата са по-различни. Митю Пайнера вече кара БМВ, не Майбах. Екстра Нина и Преслава вече си правят само по една операция годишно, не седмично. На теория трябва да имаме три хиляди долара... но на практика имаме три курви, както казал бащата на Иванчо. На теория имаме хиляди издателства, които се бият (поне така тръбят пиарите им) за шанса да издадат млад талант. На практика обаче се получава нещо друго. Преди два месеца (приблизително) изпратих над 20 имейла на различни издателства със запитване биха ли се ангажирали с издаването на сборник с НФ-разкази. Резултатът - 5-6 отказа, останалото е мълчание, както е казал поетът.
Може би просто подходът ти е грешен, биха казали по-посветените в тънкостите на издателския бизнес. Може би трябва да си направиш един прес-рилийз, в който да опишеш надълго и нашироко как си повлиян в творчеството си от Орхан Памук и Паулу Коелю (дебилите, които никой не чете, но всички руси патки коментират надълго и нашироко). Да почнеш да пишеш олигофренщини от рода на "оранжевия котарак на баба" и "якето ми отиде на клуб". Да почнеш да се подмазваш на дебели американци, които се чудят със стихосбирката на коя инфантилна пача да приперат някой-друг долар от рентата си. Е, и това е изход. Само че по този начин ще се принизя до нивото на пуберките-графоманки, които храбро се бият в гърдите, че се били зъбели на тирана, а на практика подават задник смело и безотговорно на Обществото на Плесенясалите Поети. Същите тези Плесенясали Поети, които таковаха мамата на българската литература по комунистическо време, а сега се мъчат да раздават правосъдие и да определят кое Блонди е талантливо и кое - не чак толкова.
Навремето написах едно есе - "Защо пиша". Сега този емоционален изблик е озаглавен "Защо не пиша". Мога да се подпиша под всяка дума в него. Да ме поставят на детектор на лъжата и да издържа с отличие. Да се аргументирам дори в шоуто на Слави (ако успея да издържа психологически на кретенията, която се вихри там). Да, Орхан Памук и Паулу Коелю са дебили, защото пишман-философията им е изсмукана от... 21-ия пръст, да го кажем така. Да, Плесенясалите Поети, римуващи "полковник" с "подполковник" или изобщо неправещи си труда да римуват, са превзели книжния пазар. Да, именно затова дълго време няма да имаме нормална литература. Да, новите Димовци, Диловци и Минковци тънат в прахта на собствените си блогове и бавно, но сигурно се приближават до съдбата на русите графоманки, обливащи Интернет-средата с повърнато, преяли със собственото си самочувствие. Да, перхидролената посредственост ни отдалечава с гигантски стъпки от Европа всеки божи ден.
Навремето пишех, за да бъда себе си. Сега не пиша, за да не се принизявам до нивото на множеството Prunus domestica (Google знае какво е това...), обливащи нета със стерилната сперма на прехваленото си творчество. Навремето бягах от реалния свят, създавайки една по-добра реалия, в която имаше място за магьосници - било на словото, било на действията. Сега магьосниците са изчезващ вид - на почит са хетерите, лигавещи се по околопъпните области на новите литературни патриции.
Един ден, сигурен съм, обществото ще се стресне от собствената си тъпота, ще изхвърли Орхан Памук, Паулу Коелю и останалите псевдо-философки и графоманки от съзнанието си и ще започне да се самореанимира. Ще зарови дълбоко в септичните ями на презрението тъпанарките, които не могат да скалъпят две рими на кръст. Ще удави в бунището педофилите-издатели, обилно слюнкоотделящи при вида на плоски и фригидни тийнейджърки-"поетеси". Ще изнесе отново Хайнлайн, Азимов и Урсула льо Гуин в предната част на сергиите с книги. И дори Явор Колев няма да може да се справи с напора на четящия, образован, непредубеден от коелювци и прочие еблювци (това не е цинизъм - виж филмите Meet The Parents и Meet The Fockers) българин.
Само че дано не се окажем в положението на магарето на Настрадин Ходжа - таман го научил да не яде, и то взело, че откинало петалата...
петък, 2 юли 2010 г.
понеделник, 17 май 2010 г.
Една легенда по-малко...
.jpg)
По-късно - от откъснати и преснимани на гаден ксерокс страници от Metal Hammer и от картички, продавани на безбожни цени от бабите по стрелбищата - видях Малкия Човек с Големия Глас. Магнетичното му излъчване в комбинация с вокалното изпълнение, каквото не бях чувал дотогава, бе невероятно. Още по-късно дойде и ерата на Интернет, емпетройките и огромните колекции по харда (поздрав за Явор Колев).
За съжаление обаче дойде и днешната дата. Не знам дали ще ми повярвате, но лично аз от тази сутрин съм с една идея по-празен. Цяло едно поколение, една ера, започнала с Rainbow и приключила с Heaven And Hell, се оттече пред очите ми. Едва ли някой от хората около мен разбра за какво именно плача. А всъщност тъгувах за Музиката, защото именно тя осиротя днес. Един велик Маестро си замина, по думите на жена му, тихо и мирно - без грандиозни речи, без помпозни излияния във фейсбуци и туитъри - просто угасна...
Като си помисля, че според календара сме в XXI век, юмруците ми сами се свиват. Има космически туристи, има джиесеми колкото кибритена кутия, има осем- и дванадесетядрени процесори, а лекарство против рака няма. Ако някой си беше размърдал задника и портфейла, може би това лято щяхме да гледаме и слушаме Дио на живо в София. Щяхме да дерем гърла на Neon Knights и Heaven And Hell, щяхме да се кланяме доземи на великана, който и на 67 години продължава да поддържа искрата на рока, на Нашата музика, на онова, което ни крепи и ни помага в дългите работни седмици да не оглупеем окончателно, щяхме да чакаме нови албуми и дивидита...
Щяхме.
Искрено се надявам, че в Рая има запазен един дракон за теб, Маестро. Даже от време на време ще сънувам как, яхнал го, прелиташ над дъгата, на която посвети толкова много свои песни, а следователно - и част от душата си.
Ще ми липсваш, Рони. За теб винаги ще има запазено място в сърцето ми.
Почивай в мир, приятелю...
понеделник, 29 март 2010 г.
Черните рози
Когато на монитора най-накрая се появи надписът "Копирането приключи", с рязък удар изкарах компактдиска отвътре, хвърлих го на леглото и се протегнах така, че костите ми изпукаха. Не помнех от колко денонощия стоях пред скапания компютър, но съдейки по схванатото ми тяло, явно бяха повече от две.
Пък и на кого му пука бройката: важното е, че свърших. След не повече от час щях да се разходя до офиса, да хвърля диска, в който бях успял да вкарам усилията на цялата фирма, и да прибера парите. Останалото се знаеше: седмица лудо пиене, за да прогоня от мозъка си и последните капчици умора, сън, напрежение и така нататък, а след това месец почивка. През това време подчинените ми щяха да бачкат вместо мен. по дяволите, нали затова им плащах.
Хич не ми се искаше да правя това, което щях да сторя след миг, но се налагаше. Станах. Коленете и гърбът ми, свикнали да стоят превити, веднага запротестираха. По навик щях да повикам жена си, но навреме се усетих и затворих уста... може би прекалено рязко за човек, когото не го е грижа за развода му, понеже все пак от паметната дата бяха минали месеци. Пък и, в крайна сметка, нямаше смисъл да се ядосвам за нещо, което стана два дни преди самият аз да предприема решителната стъпка.
Притворих очи и отново си припомних подробностите от онази вече. Бях като изпаднал в транс и сякаш отново се върнах във времето. След като се разведох, много пъти се чудех коя ли беше причината да намразя жената до себе си- винаги си отговарях по един и същи начин и никога не успях да си наложа да приема отговора.
Отърсих се от мрачните мисли и станах. Трябваше да оставя диска във фирмата. Набързо се облякох и излязох.
След като свърших с работата, тръгнах на пръв поглед безцелно по улиците. Бях като дрогиран. Винаги се чувствах така, когато приключех с поредната задача. Банковата ми сметка вече бе набъбнала с петцифрено число, рекламодателите бяха останали доволни, в близкия месец и нещо нямаше и да докосна компютър... С две думи, чувствах се прекрасно.
Както винаги, се опомних едва когато стигнах до пощата, четири години подред всеки Божи ден правех едно и също - идвах дотук, отивах до гишето за колети, показвах личната си карта, получавах ръчно направена картонена кутия, която винаги изглеждаше по един и същи начин, излизах навън и без да поглеждам какво има вътре, я хвърлях в близкия контейнер за смет. Нямаше смисъл да я отварям, понеже знаех, чевътре ще открия току-що откъсната роза, чиито черни като лятна вечер листенца още са обсипани с капчици роса.
Не знам какво обаче ме подтикна този път да наруша ритуала си. Когато получих кутията, излязох навън, седнах в едно закътано кафене, поръчах си двойна водка без разредител (сервитьорката ме изгледа странно, но след като видя зачервените ми, възпалени от взирането в монитора очи, реши, че явно ми се полага миг пиянство и не започна да спори с мен), запалих цигара и дълго се взирах в прекрасната роза, която сякаш питаше: "Не се ли умори да бъдеш жесток?"...
Анджела. Не можех да си спомня кога за последен път бях мислил спокойно за нея. Винаги гледах да прогоня името й от съзнанието си подобно на спомен за някакъв смъртен грях, оскърбление или елементарна обида. И ето че днес я допусках до мислите си... Усещането бе, сякаш не бях пушил от дълго време и изведнъж запалвах цигара, и то доста силна и ароматна: главата ми се завъртя, тялото ми олекна, а гърлото ми пресъхна като от силна жажда.
Бяхме се запознали преди четири години. Тя беше продавачка в обикновен магазин за козметика, в който бях слязъл да си купувам афтър-шейв. По онова време още не бях толкова известен: току-що бях напуснал работа и бях основал собствена фирма - прословутата "S systems", която доста по-късно щеше да бъде определена от "Ню Йорк Таймс" като третата в света след "Майкрософт" и "Сън". По-нататък неведнъж щях да си мечтая за подобно тихо и незабележимо съществуване - без интервюта в пресата, без денонощно висене пред компютъра в изпълнение на поредната поръчка с шестцифрен хонорар и така нататък. Да, ама не.
Спомням си, че тогава се разприказвахме за някаква глупост, в резултат на което се разбрахме да я взема след работа. На втората седмица вече бях убеден, че искам да се оженя именно за нея. Мислех си, че и тя изпитва нещо подобно.
Една нейна приятелка обаче успя да ни скара. Не знам от злоба ли или от чисто женски стремеж за завоюване на чужд мъж за собствено удовлетворение и себедоказване, но го направи. Успя да ме убеди, че Анджела ми изневерява. Бях като гръмнат. Спомням си, че се бях затворил в офиса си с няколко бутилки водка, пиех като съдран, плачех и не вдигах мобилния си телефон, който в прекия смисъл загря от звънене. Сега разбирах, че е била тя - искала е да се видим, да разсеем заблужденията, да се разберем по човешки...
Не го направих. Вместо това излязох из града след седмица отшелничество, запознах се с първата жена, която ми попадна пред погледа, и се ожених за нея след десетина дни. Дори след като се разведох, след като разбрах, че всички приказки за изневери и т. н. са били лъжа, не й се обадих - от някакво криворазбрано чувство на гордост.
И тези рози... Четири години, всеки ден те пристигаха като по часовник. Четири години непрекъснати молби без думи: няма ли да спреш с тази безсмислена жестокост? Нямал ли поне да се обадиш?...
А аз не се обаждах. Бях богат, бях известен, бях на върха на славата, бях женен за красавица... но бях самотен. И въпреки това не се обаждах.
Глътнах водката почти на екс и докато търсех с поглед сервитьорката, за да й поръчам втора, ръката ми сама откачи от колана мобилния телефон и набра по памет номера й. За четири години нито една цифра не се бе изпарила от паметта ми. Нищо, че не й бях звънял от онази вечер, когато научих "истината" за нея. А и тогава не говорих, не посмях, просто затворих... Резултатът - над 1500 дни самота, над 1500 рози и Бог знае колко сълзи - както мои, така и нейни...
GSM-ът се включи с онзи гаден звук, който сякаш със садистична наслада е проектиран дълго време от поколения създатели на мобилни телефони. Чак се стреснах. Сигналите "свободно" продължиха доста време и вече дори мислех да затварям, когато от другата страна вдигнаха слушалката?
- Ало?
Останах потресен. Гласът, който ми отговори, несъмнено принадлежеше на майката на Анджела, с която някога бяхме в много добри отношения. Но, Господи, каква промяна! Сякаш слушах стогодишна жена, въпреки че едва ли беше на повече от 45-50! Замръзнах от някакъв първичен страх, който сякаш се просмука право в костите ми. За миг дори ми се прииска да затворя. Вместо това обаче проговорих:
- Мисис Донован? Обажда се Саймън Блекмор. Едва ли сте ме познали, не сме се чували с вас отдавна... с две думи, мога ли да говоря с Анджела?
За близо половин минута отсреща не се донесе и звук. Точно си мислех, че батерията на телефона ми се е изтощила, и слушалката изригна:
- Дано Господ да те убие, та да не се наложи да си цапам ръцете с теб! И мислиш, че е забавно? След всичко, което стана заради теб? Да се обаждаш най-нагло и да тревожиш една жена, която и без това едва ли ще намери покой?
- Но, мисис Донован... Аз точно за това... Исках да се извиня на Анджела... Да се видим...
- Когато пукнеш, и това може да стане, въпреки че се съмнявам дъщеря ми да е в ада, където ти непременно ще се озовеш! Анджи се самоуби седмица след като се разделихте! Заради теб, копеле такова!
И тя трясна слушалката.
Телефонът се изплъзна от пръстите ми, падна на пода и се разби на парчета. Сервитьорката, която забърсваше съседната маса, се стресна, погледна към мен, изпищя и побягна навън. Дълго време, преди в заведението да дойдат полицаите и да ме приберат (сигурно съм им приличал на надрусан до козирката застаряващ хипар), стоях неподвижно на мястото си и се взирах в картонената кутия, в която лежеше приказно красивата черна роза, с изписани само две думи върху нея - Анджела Донован, без обратен адрес, без нищо, дори без име на град или пощенски клон върху щемпела. Случайно погледът ми се плъзна върху полираните до блясък пластмасови плоскости, ограждащи сепарето, и изстинах за втори път. Косата ми бе побеляла за секунди. Отпуснах глава върху ръцете си и се разплаках за пръв път от четири години насам. В тази поза ме завариха и ченгетата.
Пък и на кого му пука бройката: важното е, че свърших. След не повече от час щях да се разходя до офиса, да хвърля диска, в който бях успял да вкарам усилията на цялата фирма, и да прибера парите. Останалото се знаеше: седмица лудо пиене, за да прогоня от мозъка си и последните капчици умора, сън, напрежение и така нататък, а след това месец почивка. През това време подчинените ми щяха да бачкат вместо мен. по дяволите, нали затова им плащах.
Хич не ми се искаше да правя това, което щях да сторя след миг, но се налагаше. Станах. Коленете и гърбът ми, свикнали да стоят превити, веднага запротестираха. По навик щях да повикам жена си, но навреме се усетих и затворих уста... може би прекалено рязко за човек, когото не го е грижа за развода му, понеже все пак от паметната дата бяха минали месеци. Пък и, в крайна сметка, нямаше смисъл да се ядосвам за нещо, което стана два дни преди самият аз да предприема решителната стъпка.
Притворих очи и отново си припомних подробностите от онази вече. Бях като изпаднал в транс и сякаш отново се върнах във времето. След като се разведох, много пъти се чудех коя ли беше причината да намразя жената до себе си- винаги си отговарях по един и същи начин и никога не успях да си наложа да приема отговора.
Отърсих се от мрачните мисли и станах. Трябваше да оставя диска във фирмата. Набързо се облякох и излязох.
След като свърших с работата, тръгнах на пръв поглед безцелно по улиците. Бях като дрогиран. Винаги се чувствах така, когато приключех с поредната задача. Банковата ми сметка вече бе набъбнала с петцифрено число, рекламодателите бяха останали доволни, в близкия месец и нещо нямаше и да докосна компютър... С две думи, чувствах се прекрасно.
Както винаги, се опомних едва когато стигнах до пощата, четири години подред всеки Божи ден правех едно и също - идвах дотук, отивах до гишето за колети, показвах личната си карта, получавах ръчно направена картонена кутия, която винаги изглеждаше по един и същи начин, излизах навън и без да поглеждам какво има вътре, я хвърлях в близкия контейнер за смет. Нямаше смисъл да я отварям, понеже знаех, чевътре ще открия току-що откъсната роза, чиито черни като лятна вечер листенца още са обсипани с капчици роса.
Не знам какво обаче ме подтикна този път да наруша ритуала си. Когато получих кутията, излязох навън, седнах в едно закътано кафене, поръчах си двойна водка без разредител (сервитьорката ме изгледа странно, но след като видя зачервените ми, възпалени от взирането в монитора очи, реши, че явно ми се полага миг пиянство и не започна да спори с мен), запалих цигара и дълго се взирах в прекрасната роза, която сякаш питаше: "Не се ли умори да бъдеш жесток?"...
Анджела. Не можех да си спомня кога за последен път бях мислил спокойно за нея. Винаги гледах да прогоня името й от съзнанието си подобно на спомен за някакъв смъртен грях, оскърбление или елементарна обида. И ето че днес я допусках до мислите си... Усещането бе, сякаш не бях пушил от дълго време и изведнъж запалвах цигара, и то доста силна и ароматна: главата ми се завъртя, тялото ми олекна, а гърлото ми пресъхна като от силна жажда.
Бяхме се запознали преди четири години. Тя беше продавачка в обикновен магазин за козметика, в който бях слязъл да си купувам афтър-шейв. По онова време още не бях толкова известен: току-що бях напуснал работа и бях основал собствена фирма - прословутата "S systems", която доста по-късно щеше да бъде определена от "Ню Йорк Таймс" като третата в света след "Майкрософт" и "Сън". По-нататък неведнъж щях да си мечтая за подобно тихо и незабележимо съществуване - без интервюта в пресата, без денонощно висене пред компютъра в изпълнение на поредната поръчка с шестцифрен хонорар и така нататък. Да, ама не.
Спомням си, че тогава се разприказвахме за някаква глупост, в резултат на което се разбрахме да я взема след работа. На втората седмица вече бях убеден, че искам да се оженя именно за нея. Мислех си, че и тя изпитва нещо подобно.
Една нейна приятелка обаче успя да ни скара. Не знам от злоба ли или от чисто женски стремеж за завоюване на чужд мъж за собствено удовлетворение и себедоказване, но го направи. Успя да ме убеди, че Анджела ми изневерява. Бях като гръмнат. Спомням си, че се бях затворил в офиса си с няколко бутилки водка, пиех като съдран, плачех и не вдигах мобилния си телефон, който в прекия смисъл загря от звънене. Сега разбирах, че е била тя - искала е да се видим, да разсеем заблужденията, да се разберем по човешки...
Не го направих. Вместо това излязох из града след седмица отшелничество, запознах се с първата жена, която ми попадна пред погледа, и се ожених за нея след десетина дни. Дори след като се разведох, след като разбрах, че всички приказки за изневери и т. н. са били лъжа, не й се обадих - от някакво криворазбрано чувство на гордост.
И тези рози... Четири години, всеки ден те пристигаха като по часовник. Четири години непрекъснати молби без думи: няма ли да спреш с тази безсмислена жестокост? Нямал ли поне да се обадиш?...
А аз не се обаждах. Бях богат, бях известен, бях на върха на славата, бях женен за красавица... но бях самотен. И въпреки това не се обаждах.
Глътнах водката почти на екс и докато търсех с поглед сервитьорката, за да й поръчам втора, ръката ми сама откачи от колана мобилния телефон и набра по памет номера й. За четири години нито една цифра не се бе изпарила от паметта ми. Нищо, че не й бях звънял от онази вечер, когато научих "истината" за нея. А и тогава не говорих, не посмях, просто затворих... Резултатът - над 1500 дни самота, над 1500 рози и Бог знае колко сълзи - както мои, така и нейни...
GSM-ът се включи с онзи гаден звук, който сякаш със садистична наслада е проектиран дълго време от поколения създатели на мобилни телефони. Чак се стреснах. Сигналите "свободно" продължиха доста време и вече дори мислех да затварям, когато от другата страна вдигнаха слушалката?
- Ало?
Останах потресен. Гласът, който ми отговори, несъмнено принадлежеше на майката на Анджела, с която някога бяхме в много добри отношения. Но, Господи, каква промяна! Сякаш слушах стогодишна жена, въпреки че едва ли беше на повече от 45-50! Замръзнах от някакъв първичен страх, който сякаш се просмука право в костите ми. За миг дори ми се прииска да затворя. Вместо това обаче проговорих:
- Мисис Донован? Обажда се Саймън Блекмор. Едва ли сте ме познали, не сме се чували с вас отдавна... с две думи, мога ли да говоря с Анджела?
За близо половин минута отсреща не се донесе и звук. Точно си мислех, че батерията на телефона ми се е изтощила, и слушалката изригна:
- Дано Господ да те убие, та да не се наложи да си цапам ръцете с теб! И мислиш, че е забавно? След всичко, което стана заради теб? Да се обаждаш най-нагло и да тревожиш една жена, която и без това едва ли ще намери покой?
- Но, мисис Донован... Аз точно за това... Исках да се извиня на Анджела... Да се видим...
- Когато пукнеш, и това може да стане, въпреки че се съмнявам дъщеря ми да е в ада, където ти непременно ще се озовеш! Анджи се самоуби седмица след като се разделихте! Заради теб, копеле такова!
И тя трясна слушалката.
Телефонът се изплъзна от пръстите ми, падна на пода и се разби на парчета. Сервитьорката, която забърсваше съседната маса, се стресна, погледна към мен, изпищя и побягна навън. Дълго време, преди в заведението да дойдат полицаите и да ме приберат (сигурно съм им приличал на надрусан до козирката застаряващ хипар), стоях неподвижно на мястото си и се взирах в картонената кутия, в която лежеше приказно красивата черна роза, с изписани само две думи върху нея - Анджела Донован, без обратен адрес, без нищо, дори без име на град или пощенски клон върху щемпела. Случайно погледът ми се плъзна върху полираните до блясък пластмасови плоскости, ограждащи сепарето, и изстинах за втори път. Косата ми бе побеляла за секунди. Отпуснах глава върху ръцете си и се разплаках за пръв път от четири години насам. В тази поза ме завариха и ченгетата.
вторник, 23 март 2010 г.
Вавилонската курва
Аз съм Христос.
Китките на ръцете ми нямат здраво място по себе си, само че вместо от гвоздеи, раните са от бръснарски ножчета, начупени стъкла и кухненски ножове.
Обувките ми са изпокъсани от дългото скитане, но не из вечните свети земи на Израел, а из покритите с калдъръм кокетиращи с туристите великотърновски улички.
Устните ми са напукани и горчиви, само че не от много притчи и проповеди от рода на "Обичай ближния си", а от онези целувки, с които любимата ми постоянно ме предаваше - също като Юда. Вместо със сребърници търновските юдеи й плащаха с бяло вино, коняк и меки възглавници.
От няколко години живея само със спомените. Опитвам се с алкохол да поразредя малко киселинния вкус, който прогаря дупки из цялото ми тяло. Чувствам се като сито, през което струи светлина. Интересно дали Христос е свирил на китара? И какво ли би изсвирил, преди красавците с плакатни лица и мускули на гладиатори да го поведат към Голгота?
Велико Търново поне е пълно с Голготи. Хълмове, хълмове, хълмове... На всеки хълм има поне десетина кръста, само че хората са се отучили да ги забелязват. Кръстове има и по улиците. Целият град прилича на едно огромно гробище, чиито жители се увеличават с всяка изминала секунда. Дори точно в този момент една уличница с ангелски очи разпъва поредния Христос, твърдо устремена към хотела, където ще получи сребърниците. Брат ми, поредният онеправдан Божи син, гледа след комерсиализираната си приятелка с плачещи очи (Господи, какво отвратително клише!). Дори по устните му могат да се разчетат онези прословути думи: "Елои, елои, лама савахтани!"... "Господи, Господи, защо ме изостави!".
Усмихвам се. Какво ли друго ми остава? Вътрешностите ми пулсират от поредната доза отрова, с която се нагълтах. Нищо. Сякаш баща ми, Господ, садистично е решил да ме запази като научен експеримент. Да види колко ще издържа. Или просто да погъделичка извратеното си и затъпяло от ангелските хорове самолюбие.
Горе на небето ангелите друсат мазни чернобилски телеса под звуците на "На т'слата дръжката". Света Дева Мария с помътени очи допушва фаса с марихуана. Аз пък вървя и докосвам с полуизтъркана ръка грубата реалност на дървените кръстове. Очите ми изсветляват. Стават сини като на ангел. Посягам да ги издера с нокти, но се натъквам на преграда. Няма как. И това ще се изтърпи. По челото ми се стича кръв от бодлите на трънния венец. Приличат на крокодилски сълзи. Малки капчици, процеждащи се от ве лъжливи лисичи очи.
Изпъвам глава нагоре и се опитвам да изкрещя. Викът ми потъва в мелодията на "Звук и светлина". Женски писъци. Народът на площадката пред Царевец се смее доволен. Хората знаят, че съвременните жени отдавна не пищят, освен ако финикийският им любовник не си е платил за поредната доза псевдо-екстаз. Тоест, тези писъци са просто екзотика. Частичка от доброто старо време, когато независимо от турското робство жените все още са можели да изпитват някакви истински чувства.
Подминавам поредната двойка. Христос и вавилонската курва. Стар и Нов Завет, сплели змиеподобни тела. Очите на жената са кафяви. Докато ги наблюдавам, внезапно стават тъмнозелени. Като стодоларова банкнота. Или като очи на пантера, жадно чакаща фаталната грешка на доверчивия елен...
Не помня кога е паднала нощта. Протягам ръка към звездите. Една от тях се откъсва от небето и припада. Вечният град спи сред десетки хиляди изневери. Той вече има имунитет към този род смъртни грехове... които всъщност отдавна не са грехове, а начин за безболезнено изживяване на вавилонски тръпки. Група пияни трубадури подхвърлят болярски закачки към замръкналите скромни девици. Те естествено са възмутени, но бедрата им тръпнат в предчувствие на поредния оргазъм.
Наистина не било лесно да имаш за приятелка вавилонска курва. Жена, която сее поквара из цялата старопрестолнина. Целият град става твое семейство. Всички мъже са ти баджанаци. Прозорецът на твоето чистилище отново не свети. Явно пак някой самозван ангел се опитва да й покаже пътя към рая, като след себе си оставя само смрад на сяра, гнилост и разложение. Само че на нея това й харесва.
Наистина не е лесно.
Но смятам, че ще се оправя.
Все пак нали аз съм Христос.
Китките на ръцете ми нямат здраво място по себе си, само че вместо от гвоздеи, раните са от бръснарски ножчета, начупени стъкла и кухненски ножове.
Обувките ми са изпокъсани от дългото скитане, но не из вечните свети земи на Израел, а из покритите с калдъръм кокетиращи с туристите великотърновски улички.
Устните ми са напукани и горчиви, само че не от много притчи и проповеди от рода на "Обичай ближния си", а от онези целувки, с които любимата ми постоянно ме предаваше - също като Юда. Вместо със сребърници търновските юдеи й плащаха с бяло вино, коняк и меки възглавници.
От няколко години живея само със спомените. Опитвам се с алкохол да поразредя малко киселинния вкус, който прогаря дупки из цялото ми тяло. Чувствам се като сито, през което струи светлина. Интересно дали Христос е свирил на китара? И какво ли би изсвирил, преди красавците с плакатни лица и мускули на гладиатори да го поведат към Голгота?
Велико Търново поне е пълно с Голготи. Хълмове, хълмове, хълмове... На всеки хълм има поне десетина кръста, само че хората са се отучили да ги забелязват. Кръстове има и по улиците. Целият град прилича на едно огромно гробище, чиито жители се увеличават с всяка изминала секунда. Дори точно в този момент една уличница с ангелски очи разпъва поредния Христос, твърдо устремена към хотела, където ще получи сребърниците. Брат ми, поредният онеправдан Божи син, гледа след комерсиализираната си приятелка с плачещи очи (Господи, какво отвратително клише!). Дори по устните му могат да се разчетат онези прословути думи: "Елои, елои, лама савахтани!"... "Господи, Господи, защо ме изостави!".
Усмихвам се. Какво ли друго ми остава? Вътрешностите ми пулсират от поредната доза отрова, с която се нагълтах. Нищо. Сякаш баща ми, Господ, садистично е решил да ме запази като научен експеримент. Да види колко ще издържа. Или просто да погъделичка извратеното си и затъпяло от ангелските хорове самолюбие.
Горе на небето ангелите друсат мазни чернобилски телеса под звуците на "На т'слата дръжката". Света Дева Мария с помътени очи допушва фаса с марихуана. Аз пък вървя и докосвам с полуизтъркана ръка грубата реалност на дървените кръстове. Очите ми изсветляват. Стават сини като на ангел. Посягам да ги издера с нокти, но се натъквам на преграда. Няма как. И това ще се изтърпи. По челото ми се стича кръв от бодлите на трънния венец. Приличат на крокодилски сълзи. Малки капчици, процеждащи се от ве лъжливи лисичи очи.
Изпъвам глава нагоре и се опитвам да изкрещя. Викът ми потъва в мелодията на "Звук и светлина". Женски писъци. Народът на площадката пред Царевец се смее доволен. Хората знаят, че съвременните жени отдавна не пищят, освен ако финикийският им любовник не си е платил за поредната доза псевдо-екстаз. Тоест, тези писъци са просто екзотика. Частичка от доброто старо време, когато независимо от турското робство жените все още са можели да изпитват някакви истински чувства.
Подминавам поредната двойка. Христос и вавилонската курва. Стар и Нов Завет, сплели змиеподобни тела. Очите на жената са кафяви. Докато ги наблюдавам, внезапно стават тъмнозелени. Като стодоларова банкнота. Или като очи на пантера, жадно чакаща фаталната грешка на доверчивия елен...
Не помня кога е паднала нощта. Протягам ръка към звездите. Една от тях се откъсва от небето и припада. Вечният град спи сред десетки хиляди изневери. Той вече има имунитет към този род смъртни грехове... които всъщност отдавна не са грехове, а начин за безболезнено изживяване на вавилонски тръпки. Група пияни трубадури подхвърлят болярски закачки към замръкналите скромни девици. Те естествено са възмутени, но бедрата им тръпнат в предчувствие на поредния оргазъм.
Наистина не било лесно да имаш за приятелка вавилонска курва. Жена, която сее поквара из цялата старопрестолнина. Целият град става твое семейство. Всички мъже са ти баджанаци. Прозорецът на твоето чистилище отново не свети. Явно пак някой самозван ангел се опитва да й покаже пътя към рая, като след себе си оставя само смрад на сяра, гнилост и разложение. Само че на нея това й харесва.
Наистина не е лесно.
Но смятам, че ще се оправя.
Все пак нали аз съм Христос.
четвъртък, 18 март 2010 г.
Отмъщението на гарвана
Нямах ни най-малка представа къде отивам, докато не се събудих на масата в кварталната кръчма на Бруклин "Вайълет муун". Барманът, който вече познаваше и кътните ми зъби, плъзна към мен бутилка добре отлежала руска пшенична водка и кана ледена вода. Промърморих набързо някакво подобие на благодарност отново се затворих в себе си. Явно подсъзнанието ми ме бе докарало тук с една-единствена цел - да се накъркам. И понеже майка ми ме беше учила навремето, че не е възпитано да се отказва на молба, било тя на човек, птица, животно или подсъзнание, реших да не се опъвам много и да последвам зова на кристалнобистрите течности пред мен.
След втората чаша усетих как ледът, сковал мозъка ми като поглебален саван, започна полека-лека да се разтапя. Какво още му трябва на млад, перспективен, безработен от десет часа местен журналист - бутилка, тиха и спокойна кръчма, никакви жени около него и толкова. С едното от двете си вкаменени очи виждах как барманът посяга към купчината компактдискове и изважда прастар албум на "Metallica". Чудесно. Дано само имаше и втора бутилка във фризера, понеже явно само една нямаше да ми стигне доникъде.
Бях започнал да пия отдавна - още преди година и два месеца, когато се разделих с последната си сериозна приятелка. По онова време вече бях на върха, в бясъка на славата си или както искате го наречете. Печелех достатъчно добри пари, около мен се навъртаха жени в промишлени количества, с две думи - пълно блаженство. Тогава все още с чисто сърце можех да заявя, че имам някакви приятели. Сега обаче граденият с толкова усилия успех се срина с лекота - като отронена женска сълза. Забелязали ли сте някога колко лесно плачат жените? Мъжките сълзи винаги са по-тромави - трябва им невероятен заряд горчилка и мъка, за да избухнат. А женските... жените просто натискат спусъка и те излизат като по поръчка. Естествено - нали фалшивите неща винаги стават по-лесно. Понякога си мисля, че Втората световна война навремето е можела да мине и без онези двете атомни бомби. Чърчил и Труман е трябвало просто да заведат няколко жени в Япония, да размахат пред очите им едри банкноти и след това да си ги приберат в джобовете. Жените винаги плачат с крокодилски сълзи, когато видят как изпод носа им изчезват пари. А пред една река от лъжливи женски сълзи японските генерали са нямали никакъв шанс...
През прозореца на бара лъсна някак успокояващо жълт лунен лъч. Незнайно защо всички тези философски мисли, които ме бяха завладели, изчезнаха яко дим. Вече бях порядъчно къркан и въобще не ми пукаше нито за женски сълзи, нито за сладникаво-груби думи на редактори, нито за безработни журналисти. Бутнах празната бутилка към бармана. Той я пое и, без да каже и думичка, я замени с пълна. Кимнах с благодарност. Имах още достатъчно пари в кредитната си карта, така че две седмици нямаше за какво да се притеснявам. Не че имах намерение да живея чак толкова дълго. Намерението ми бе... о-о-о, я стига с тези намерения, промърмори гласът в замаяната ми от алкохола глава. Въобще не ме занимавай с глупости, ами поркай, докато има.
Беше единадесет часа вечерта на 31.Х. До часа и минутата, когато бях роден, оставаха още близо пет часа. Пет часа, в които трябваше да допия остатъка от бутилката, да свърша едно-две неща и да се самоубия. Още не бях решил нито какви ще бъдат нещата, нито как точно ще сложа край на така наречения си живот. Не ме и интересуваше. Цялата ми кариера на журналист според колегите ми се дължеше на интуицията ми. Точно тя щеше да ме води и сега. Нямах повод да се съмнявам в нея. Щях да разбера на кое кога ще му дойде времето. В момента се чувствах като парцалена кукла с дистанционно управление. Алкохолът нямаше нищо общо с това.
Изпих последната чаша на един дъх, запалих една от последните цигари в празния пакет от "Кемъл", който открих в джоба си, и извадих клетъчния телефон от якето. Проведох общо четири разговора, като нито един не трая повече от две минути. С всеки един от хората, с които се свързах, можех да се разбера с половин дума - толкова добре се бяхме сработили по време на работата ми като журналист. Когато затворих за четвърти път телефона и го изключих, по бузите ми течаха сълзи. Не си правех труда да ги крия - и без това в кръчмата нямаше никой, ако не се брои барманът и онези неколцина пияници, които спяха по масите в очакване на някой приятел, който да ги събуди от летаргията им и да ги почерпи едно, две или двадесет питиета. Вкарах кредитната си карта в терминала на бар-плота, набрах сума, която бе с доста долари повече от сметката ми, закопчах якето си и излязох на студа.
Вън вятърът бе направо ужасяващ. Вече наближаваше полунощ - Нощта на Вси светии чукаше на вратата и чакаше някой да й отвори. Не че навън имаше кой знае колко мераклии. Явно повечето хора се бяха прибрали в уютните си домове, в топлите си легла, до нагримираните си, преливащи от фалш и поквара "любещи" съпруги и кротко спяха в очакване на новия ден. Само при мисълта за това ме обзе погнуса. Пред очите ми сякаш изплува ергенската ми квартира - студена, пуста, безлюдна като улиците около мен, леглото, от което лъха аромат на прясно изкопан гроб с привкус на самота и мъничко подправки - отчуждение, тъга, мъка и какво ли още не... превъзходно ястие за самотници, което задължително се консумира охладено до абсолютната нула, до онзи студ, който не може да бъде прогонен с печка, завивки или алкохол, а само с онова архаично, вписано в Червената книга чувство, наречено любов и за последен път документирано от някой си Уилиам Шекспир в нещо като пиеса на име "Ромео и Жулиета".
Усещах как челюстите ми конвулсивно се свиват в яростно ръмжене. Насилих се да спра и вместо това да се огледам. Вече почти бях стигнал до гробището. Наругах се наум защо не се бях сетил да си взема фенерче, но точно в този момент нов порив на вятъра отмести петнадесетина облака и луната се показа в пълния си блясък. Наоколо стана светло като ден. За мен бе детска работа да открия необходимото ми място.
Четиримата души, на които бях позвънил, си бяха свършили перфектно работата. Единият тъкмо привършваше изкопаването на гроба. Другият се суетеше около поставена на статив дигитална видеокамера и явно правеше проби на осветеността. Третият и четвъртият бяха прекалено заети да държат на мушка жените, скупчени около най-близкия надгробен камък.
Огледах бавно всяка една от тях. Не задържах погледа си върху нито една за повече от минута, но и това свърши идеална работа. Три започнаха да треперят, една се разплака неудържимо (елементарно, вече имам доста добър имунитет срещу това, припомних си мислите си отпреди час-два аз), а останалите пребледняха като платно.
Жените на моя живот. Звучи доста високопарно, като заглавие върху корица на някой любовен роман. Повечето от тия кучки друго и не четяха. С всяка една от тях ме свързваше не само вечер-две, прекарани в леглото на ергенската ми квартира, а много, много повече - безкрайно чакане, молби, молитви, обещания, раздели, милиони километри изхабени нерви и литри алкохол, погълнати в отчаян опит за запазване на разсъдъка, стотици часове, прекарани по телефони, както и милиарди думи, думи, думи, изречени с една-единствена цел - да ги накарам по някакъв начин да повярват, че ги обичам. Всеки път, когато поредната раздяла разяждаше сърцето ми като акумулаторна киселина, се бях клел, че подобни грешки повече няма да допускам. Първите няколко пъти се клех пред Господ. Последните - пред Сатаната. Бях в грях и пред двамата, понеже никога не успявах.
Часовникът на китката ми показваше два часа след полунощ. Имах още време и възнамерявах да го оползотворя по най-добрия възможен начин - в разговор. Бях чел някъде, че най-ефикасният начин, по който престъпниците пречупвали жертвите си, бил разговорът, и то с възможно най-спокойния и благ тон. Не виждах смисъл да не последвам добрите стари традиции.
- Предполагам, че ви е ясно защо съм ви поканил тази вечер тук - започнах спокойно аз. От двете бутилки водка нямаше и следа. Мислите ми бяха кристално ясни. Чувствах се трезвен като некролог. - Гробът, който моят приятел току-що изкопа, очевидно е твърде малък и едва ли ще побере всички ви. Бутилки и чаши също не са предвидени в сценария, така че очевидно не съм ви поканил, за да пийнем по едно. Така че остава една възможност. Както всички знаете, днес е нощта на Халоуийн. На всичко отгоре съм имал непредпазливостта да се родя на същата тази нощ, само че преди 25 години. Родителите ми също са били непредпазливи, не са предвидили, че синът им ще прекара живота си в гонене на кучки като вас и затова нито са направили аборт, нито са ме убили, когато съм бил достатъчно малък, за да не чувствам нищо. Не виждам по-подходящо място от това, по-подходящо време от тази нощ... и по-подходящи хора от вас, за да поправим грешката им.
Една от бившите ми "приятелки" изпищя. Очевидно не можеше да повярва на ушите си. Един от двамата, които държаха цялата групичка на мушка, изстреля куршум в пръстта под краката й. Тя подскочи и млъкна.
- Бих ви помолил да пазите тишина, за да не развалим видеозаписа, който ще направим след малко, за да го предадем пък после на полицията - продължих аз още по-вбесяващо спокойно и невъзмутимо. - Човекът, който всички някога лъгахте, че сте влюбени в него, е измислил доста добър сценарий за вечерта. Е, не съм включил маски за Халоуийн в него, за да не се затруднят после ченгетата при разпознаването. Планът за действие еследният: моите хора включват камерата, една от вас с автомат в ръце (празен, естествено) ме заплаша и ме кара да легна в този току-що изкопан гроб. След това всички вие се хващате за лопатите и ме заравяте. Жив. После един от приятелите ме ще ви заведе някъде на спокойствие, където ще прекарате весело ден-ден и половина. По дебелите книги пише, че именно толкова му трябват на човек, за да умре от задушаване. След това ви пускат да си вървите, за да имате време да се сбогувате със съпрузите и децата си, а след 12 часа предават записа в полицията. Обяснението е просто - човекът искал да запише празненствата за Вси светии, а вместо това записал извършването на добре подготвено убийство. Мотивите - ревност и изнудване за пари, понеже не сте знаели, че от днес съм безработен. Убедил съм този-онзи да свидетелстват, че от доста време насам системно сте ме тормозили по телефона. В момента приятели-хакери бърникат из телефонните ви сметки, така че да изглежда, че всички сте ми звънели по пет-шест пъти на ден. Ченгетата ще наредят ексхумация, ще установят, че наистина съм починал от задушаване... По-нататък няма да ви разказвам, понеже няма да ви е интересно по време на делото в съда.
Нито една от тях не посмя да гъкне.
- Е, помислил съм и за децата ви все пак - облегнах се върху един надгробен камък аз. - До четири часа сутринта, когато ще започнете да хвърляте лопатите пръст върху мен, има още близо час и половина. Достатъчно време, за да седна и да поопиша това, което се случи тази нощ. Ще го предадат на мой колега - телевизионен журналист, който ще огласи съдържанието му след десет години. Тогава синчетата ви тъкмо ще са в пубертета, така че ще бъдат много щастливи да разберат, че майките им (лека им пръст!) в края на краищата не са убийци. Не знам наистина каква ще е реакцията на многообичаните ви съпрузи, когато разберат, че сте мъртви благодарение на любовника си, но... ако вярвате в задгробния живот, сами ще разберете.
Отдалечих се от групата кучки и седнах на един гроб. Оттогава досега пиша, пиша, пиша... Щом свърша, ще накарам някого от моите приятели да се подпише като свидетел, ще го запечатам ето в този плик и ще тръгна към мястото на смъртта си. Лекарите разправят, че обречените на смърт от задушаване правят всичко, само и само за да се спасят. Моето самообладание обаче е огромно. А пък и, в крайна сметка, всичките тези жени няма да направят кой знае какво с мен. От доста време насам те погубваха - една по една - живота ми. Сега ще го направят буквално и заедно. Нищо ново под слънцето. Поне към това имах време да привикна.
След втората чаша усетих как ледът, сковал мозъка ми като поглебален саван, започна полека-лека да се разтапя. Какво още му трябва на млад, перспективен, безработен от десет часа местен журналист - бутилка, тиха и спокойна кръчма, никакви жени около него и толкова. С едното от двете си вкаменени очи виждах как барманът посяга към купчината компактдискове и изважда прастар албум на "Metallica". Чудесно. Дано само имаше и втора бутилка във фризера, понеже явно само една нямаше да ми стигне доникъде.
Бях започнал да пия отдавна - още преди година и два месеца, когато се разделих с последната си сериозна приятелка. По онова време вече бях на върха, в бясъка на славата си или както искате го наречете. Печелех достатъчно добри пари, около мен се навъртаха жени в промишлени количества, с две думи - пълно блаженство. Тогава все още с чисто сърце можех да заявя, че имам някакви приятели. Сега обаче граденият с толкова усилия успех се срина с лекота - като отронена женска сълза. Забелязали ли сте някога колко лесно плачат жените? Мъжките сълзи винаги са по-тромави - трябва им невероятен заряд горчилка и мъка, за да избухнат. А женските... жените просто натискат спусъка и те излизат като по поръчка. Естествено - нали фалшивите неща винаги стават по-лесно. Понякога си мисля, че Втората световна война навремето е можела да мине и без онези двете атомни бомби. Чърчил и Труман е трябвало просто да заведат няколко жени в Япония, да размахат пред очите им едри банкноти и след това да си ги приберат в джобовете. Жените винаги плачат с крокодилски сълзи, когато видят как изпод носа им изчезват пари. А пред една река от лъжливи женски сълзи японските генерали са нямали никакъв шанс...
През прозореца на бара лъсна някак успокояващо жълт лунен лъч. Незнайно защо всички тези философски мисли, които ме бяха завладели, изчезнаха яко дим. Вече бях порядъчно къркан и въобще не ми пукаше нито за женски сълзи, нито за сладникаво-груби думи на редактори, нито за безработни журналисти. Бутнах празната бутилка към бармана. Той я пое и, без да каже и думичка, я замени с пълна. Кимнах с благодарност. Имах още достатъчно пари в кредитната си карта, така че две седмици нямаше за какво да се притеснявам. Не че имах намерение да живея чак толкова дълго. Намерението ми бе... о-о-о, я стига с тези намерения, промърмори гласът в замаяната ми от алкохола глава. Въобще не ме занимавай с глупости, ами поркай, докато има.
Беше единадесет часа вечерта на 31.Х. До часа и минутата, когато бях роден, оставаха още близо пет часа. Пет часа, в които трябваше да допия остатъка от бутилката, да свърша едно-две неща и да се самоубия. Още не бях решил нито какви ще бъдат нещата, нито как точно ще сложа край на така наречения си живот. Не ме и интересуваше. Цялата ми кариера на журналист според колегите ми се дължеше на интуицията ми. Точно тя щеше да ме води и сега. Нямах повод да се съмнявам в нея. Щях да разбера на кое кога ще му дойде времето. В момента се чувствах като парцалена кукла с дистанционно управление. Алкохолът нямаше нищо общо с това.
Изпих последната чаша на един дъх, запалих една от последните цигари в празния пакет от "Кемъл", който открих в джоба си, и извадих клетъчния телефон от якето. Проведох общо четири разговора, като нито един не трая повече от две минути. С всеки един от хората, с които се свързах, можех да се разбера с половин дума - толкова добре се бяхме сработили по време на работата ми като журналист. Когато затворих за четвърти път телефона и го изключих, по бузите ми течаха сълзи. Не си правех труда да ги крия - и без това в кръчмата нямаше никой, ако не се брои барманът и онези неколцина пияници, които спяха по масите в очакване на някой приятел, който да ги събуди от летаргията им и да ги почерпи едно, две или двадесет питиета. Вкарах кредитната си карта в терминала на бар-плота, набрах сума, която бе с доста долари повече от сметката ми, закопчах якето си и излязох на студа.
Вън вятърът бе направо ужасяващ. Вече наближаваше полунощ - Нощта на Вси светии чукаше на вратата и чакаше някой да й отвори. Не че навън имаше кой знае колко мераклии. Явно повечето хора се бяха прибрали в уютните си домове, в топлите си легла, до нагримираните си, преливащи от фалш и поквара "любещи" съпруги и кротко спяха в очакване на новия ден. Само при мисълта за това ме обзе погнуса. Пред очите ми сякаш изплува ергенската ми квартира - студена, пуста, безлюдна като улиците около мен, леглото, от което лъха аромат на прясно изкопан гроб с привкус на самота и мъничко подправки - отчуждение, тъга, мъка и какво ли още не... превъзходно ястие за самотници, което задължително се консумира охладено до абсолютната нула, до онзи студ, който не може да бъде прогонен с печка, завивки или алкохол, а само с онова архаично, вписано в Червената книга чувство, наречено любов и за последен път документирано от някой си Уилиам Шекспир в нещо като пиеса на име "Ромео и Жулиета".
Усещах как челюстите ми конвулсивно се свиват в яростно ръмжене. Насилих се да спра и вместо това да се огледам. Вече почти бях стигнал до гробището. Наругах се наум защо не се бях сетил да си взема фенерче, но точно в този момент нов порив на вятъра отмести петнадесетина облака и луната се показа в пълния си блясък. Наоколо стана светло като ден. За мен бе детска работа да открия необходимото ми място.
Четиримата души, на които бях позвънил, си бяха свършили перфектно работата. Единият тъкмо привършваше изкопаването на гроба. Другият се суетеше около поставена на статив дигитална видеокамера и явно правеше проби на осветеността. Третият и четвъртият бяха прекалено заети да държат на мушка жените, скупчени около най-близкия надгробен камък.
Огледах бавно всяка една от тях. Не задържах погледа си върху нито една за повече от минута, но и това свърши идеална работа. Три започнаха да треперят, една се разплака неудържимо (елементарно, вече имам доста добър имунитет срещу това, припомних си мислите си отпреди час-два аз), а останалите пребледняха като платно.
Жените на моя живот. Звучи доста високопарно, като заглавие върху корица на някой любовен роман. Повечето от тия кучки друго и не четяха. С всяка една от тях ме свързваше не само вечер-две, прекарани в леглото на ергенската ми квартира, а много, много повече - безкрайно чакане, молби, молитви, обещания, раздели, милиони километри изхабени нерви и литри алкохол, погълнати в отчаян опит за запазване на разсъдъка, стотици часове, прекарани по телефони, както и милиарди думи, думи, думи, изречени с една-единствена цел - да ги накарам по някакъв начин да повярват, че ги обичам. Всеки път, когато поредната раздяла разяждаше сърцето ми като акумулаторна киселина, се бях клел, че подобни грешки повече няма да допускам. Първите няколко пъти се клех пред Господ. Последните - пред Сатаната. Бях в грях и пред двамата, понеже никога не успявах.
Часовникът на китката ми показваше два часа след полунощ. Имах още време и възнамерявах да го оползотворя по най-добрия възможен начин - в разговор. Бях чел някъде, че най-ефикасният начин, по който престъпниците пречупвали жертвите си, бил разговорът, и то с възможно най-спокойния и благ тон. Не виждах смисъл да не последвам добрите стари традиции.
- Предполагам, че ви е ясно защо съм ви поканил тази вечер тук - започнах спокойно аз. От двете бутилки водка нямаше и следа. Мислите ми бяха кристално ясни. Чувствах се трезвен като некролог. - Гробът, който моят приятел току-що изкопа, очевидно е твърде малък и едва ли ще побере всички ви. Бутилки и чаши също не са предвидени в сценария, така че очевидно не съм ви поканил, за да пийнем по едно. Така че остава една възможност. Както всички знаете, днес е нощта на Халоуийн. На всичко отгоре съм имал непредпазливостта да се родя на същата тази нощ, само че преди 25 години. Родителите ми също са били непредпазливи, не са предвидили, че синът им ще прекара живота си в гонене на кучки като вас и затова нито са направили аборт, нито са ме убили, когато съм бил достатъчно малък, за да не чувствам нищо. Не виждам по-подходящо място от това, по-подходящо време от тази нощ... и по-подходящи хора от вас, за да поправим грешката им.
Една от бившите ми "приятелки" изпищя. Очевидно не можеше да повярва на ушите си. Един от двамата, които държаха цялата групичка на мушка, изстреля куршум в пръстта под краката й. Тя подскочи и млъкна.
- Бих ви помолил да пазите тишина, за да не развалим видеозаписа, който ще направим след малко, за да го предадем пък после на полицията - продължих аз още по-вбесяващо спокойно и невъзмутимо. - Човекът, който всички някога лъгахте, че сте влюбени в него, е измислил доста добър сценарий за вечерта. Е, не съм включил маски за Халоуийн в него, за да не се затруднят после ченгетата при разпознаването. Планът за действие еследният: моите хора включват камерата, една от вас с автомат в ръце (празен, естествено) ме заплаша и ме кара да легна в този току-що изкопан гроб. След това всички вие се хващате за лопатите и ме заравяте. Жив. После един от приятелите ме ще ви заведе някъде на спокойствие, където ще прекарате весело ден-ден и половина. По дебелите книги пише, че именно толкова му трябват на човек, за да умре от задушаване. След това ви пускат да си вървите, за да имате време да се сбогувате със съпрузите и децата си, а след 12 часа предават записа в полицията. Обяснението е просто - човекът искал да запише празненствата за Вси светии, а вместо това записал извършването на добре подготвено убийство. Мотивите - ревност и изнудване за пари, понеже не сте знаели, че от днес съм безработен. Убедил съм този-онзи да свидетелстват, че от доста време насам системно сте ме тормозили по телефона. В момента приятели-хакери бърникат из телефонните ви сметки, така че да изглежда, че всички сте ми звънели по пет-шест пъти на ден. Ченгетата ще наредят ексхумация, ще установят, че наистина съм починал от задушаване... По-нататък няма да ви разказвам, понеже няма да ви е интересно по време на делото в съда.
Нито една от тях не посмя да гъкне.
- Е, помислил съм и за децата ви все пак - облегнах се върху един надгробен камък аз. - До четири часа сутринта, когато ще започнете да хвърляте лопатите пръст върху мен, има още близо час и половина. Достатъчно време, за да седна и да поопиша това, което се случи тази нощ. Ще го предадат на мой колега - телевизионен журналист, който ще огласи съдържанието му след десет години. Тогава синчетата ви тъкмо ще са в пубертета, така че ще бъдат много щастливи да разберат, че майките им (лека им пръст!) в края на краищата не са убийци. Не знам наистина каква ще е реакцията на многообичаните ви съпрузи, когато разберат, че сте мъртви благодарение на любовника си, но... ако вярвате в задгробния живот, сами ще разберете.
Отдалечих се от групата кучки и седнах на един гроб. Оттогава досега пиша, пиша, пиша... Щом свърша, ще накарам някого от моите приятели да се подпише като свидетел, ще го запечатам ето в този плик и ще тръгна към мястото на смъртта си. Лекарите разправят, че обречените на смърт от задушаване правят всичко, само и само за да се спасят. Моето самообладание обаче е огромно. А пък и, в крайна сметка, всичките тези жени няма да направят кой знае какво с мен. От доста време насам те погубваха - една по една - живота ми. Сега ще го направят буквално и заедно. Нищо ново под слънцето. Поне към това имах време да привикна.
Недовършено летене
Студеният ноемврийски вятър сякаш го преряза с нож.
- Долар и двайсет, ако обичате.
От полусънното му състояние го извади грубият, леко дрезгав глас на сервитьорката, който натрапчиво контрастираше с меката мелодия на "Скорпиънс", лееща се от разнебитените тонколони на кафенето. Лари бръкна в джоба си, извади смачкана на топка банкнота и я плъзна по издраскания плот, без дори да я погледне. Сервитьорката, която сякаш бе излязла от ТВ-реклама за целулит, му подаде някакво ресто, което той натика в джоба си, без да го преброи. Хвърли поглед към масата, отрупана с чашки от кафе, изненада се кога е успял да изпие толкова и излезе навън.
Студеният ноемврийски вятър сякаш го преряза с нож. Закопча догоре коженото си яке и по навик потърси из джобовете си цигари. Колкото и да е странно, имаше - някакъв предисторически пакет кемъл се беше забутал във вътрешния му джоб. Лари извади последната цигара, изхвърли пакета на тротоара ("Майната й на културата!" - помисли си мрачно и се ухили) и се опита да запали. Успя, по негова преценка, на седемдесетия път, дръпна силно и усети познатото замайване. Дори не се закашля. "Я гледай, не съм пушил оттогава, а нищо ми няма... Да, Хосе, и това го има на белия свят - белия свят с черните хора по него."
Тръгна по улиците без определена цел. Просто искаше да се поразходи, за да не мисли за...
След като болката му попремина, осъзна, че се е спрял пред сергията на уличен продавач на компактдискове. Младежът, който сигурно нямаше и седемнайсет, бе надул до дупка разбрицаната си уредба и от колоните гърмеше "Диви коне". Неговото парче... Учуди се колко топло е бащинското чувство, което се появи заедно с тези думи. Протегна ръка като робот и взе прозрачната пластмасова кутийка. Отвътре го гледаше приветливо, красиво и усмихнато лице. Но не неговото.
Усети, че продавачът го наблюдава втренчено, затова бръкна в портфейла си, извади първата попаднала му банкнота и му я подаде. С крайчеца на окото си забеляза как младежът зяпна от изненада - е, все пак банкнота от хиляда долара не се вързва много с кожено яке, коса на опашка и калъф на китара, небрежно преметнат през рамо... Грабна диска и се отдалечи с бързи крачки от сергията. Защо бе, глупак? - прошепна някакъв глас в ъгъла на съзнанието му. Разкарай се! - промълви наум Лари и се взря в обложката. От нея продължаваше да го гледа триизмерното лице на Тони. Бившето гадже на бившата му приятелка.
Спомни си как преди две години бе отишъл при президента на "Саймън Рекърдс" и му бе предложил да работят заедно. Възрастният мъж бе прослушал демодиска и обяви, че е страхотен. Но още тогава честно предупреди Лари каква ще е реакцията на борда на директорите. Щяха да му предложат две възможности - или да го издават, но отсега нататък да гледа глупавата си физиономия само в огледалото, или да продължи да бъде талантлив, но никому неизвестен млад китарист, който свири за жълти стотинки в местния рок-клуб.
Така и стана.
Лари избра първата възможност. Разтичаха се и на бърза ръка му намериха заместник. Всъщност Лари сам го предложи. Колкото и да го мразеше, все пак предпочете зад името му да стои лицето на познат, пък бил той предишният любовник на приятелката му. Пък и Тони наистина беше красив. Със свободно падащата около очите му руса коса и замечтания си поглед той мигом спечели благоволението на шефовете на "Саймън Рекърдс". Един от тях, пиян до козирката, на една от промоциите цинично бе обяснил на Лари: "На народа, моето момче, му е писнало от грозници!"
Това се бе случило преди две години и три диска време. Психогенната музика на Лари се бе харесала и му бе донесла популярност... но популярност само на теория. В действителност можеше с часове да се разхожда по улиците като сега и никой да не извика от другия тротоар: "Хей, това не е ли Лари?", или: "Мистър, бихте ли ми дали автограф?" Не, автографите бяха привилегия на Тони. И снимките. И интервютата. И промоциите. Всичко. Тони бе параванът, зад който се криеше грозното лице на Лари.
Лари хвана диска гнусливо, само за ъгълчето, сякаш се боеше от зараза, и го хвърли с все сила на земята. На всички страни се разхвърчаха парчета пластмаса. Минувачите се обърнаха, един направи красноречив жест около слепоочието си. Лари въздъхна. "Така е, Хосе, и това се случва понякога - позволиш на един красавец да те замества някъде и след време откриваш, че те замества не само по обложките..."
Когато застана пред прага на студиото, извади магнитна карта и я прекара през процепа на компютъра. Вратата избръмча и се отвори.
Лари влезе и вдъхна с пълни гърди познатия въздух. Тук беше в безопасност. Колко безсънни нощи помнеха тези плеъри, рекордъри, пултове, микрофони и тъй нататък... Дори когато му е било тъжно, бил е вбесен или разстроен, чувствал е механичният подтик да дойде тук и да свири, да свири... Докато го заболят сърцето и пръстите.
Вчера обаче бе по-различно. След като излезе от дома на Джулия, където завари Фокси и Тони седнали плътно един до друг, вгледали се в очите с тъпата замечтаност, позната от обложките, първият му порив бе да дойде тук и да запише нещо. Нещо като извинение, че любовта му не се бе оказала достатъчна. Нещо, с което да й разкаже, че не винаги сладникавите плакатни красавци са за предпочитане пред грубите и цинични рокери - поне заради това, че в тях има изкуство, има живот, има младост...
Но си остана вкъщи. Не бе в състояние да записва. Чувстваше тялото си невероятно далеч. Очите му туптяха от нахлулата в главата му кръв. Ръцете му трепереха, а в мозъка му се въртеше една единствена мисъл - тежка, трескава, огромна: "ЗАЩО?"
Лари измъкна китарата си от калъфа, перна с юмрук шалтера и включи куплунга към пулта. Две-три дръпвания на струните - нямаше нужда от повече настройка. Затвори очи, появи се образът на Фокси - жизнена, усмихната и с друг. Не разбра чие лице вижда до любимата си. То беше... някак странно. В него се бяха преплели десетките й любовници, като образуваха някакво злокобно и мрачно подобие на октопод с ухилени сладникави лица вместо пипала. Сърцето му прескочи един удар. Сграбчи китарата и блъсна с разтворени длани бутона за запис.
Не знаеше какво възнамерява да свири, докато не докосна струните. Свиреше бясно. Както винаги, пръстите не успяваха да догонват мисълта, а ритъм-блокът не успяваше да догонва мелодията. Лари галеше китарата, милваше я, увещаваше я, говореше й с тих и мек глас, шепнеше й нежни думи, разплакваше я, разпалваше огньове и ги потушаваше, оплакваше се, търсеше съчувствие от нея, стенеше, кикотеше се истерично и през цялото време пред очите му бе неговата Фокси, която се смееше щастливо в прегръдките на някой друг, а той не искаше да мисли кой точно е този някой друг и затова блъскаше все по-яростно струните и изливаше върху тях цялата си мъка и злоба към този проклет живот - какъв ти живот, ха-ха, малка купчинка кучешки лайна в канализацията, а не живот, няма живот за теб, животът е само за красавците, затова свири, Хосе, свири докато можеш, свири, мамицата му, и той свиреше, свиреше, свиреше, блоковете на апаратурата вече димяха, един-два светлодиода избухнаха, мятайки наоколо електрически сълзи, а той свиреше, за да унищожи образа на Фокси пред очите си, нейния и на другия до нея, не, не човек, човешко ли е да се отнема любов, затова свири нечовешки, свири както можеш, свири, майка му стара, сви...
Преди да заглъхне последната нота, преди да успее да вдигне пръстите си от струните, Лари разбра какво ще се случи. Болката в гърдите бе прекалено красноречива, за да бъде сбъркана. Китарата се изплъзна от безчувствените му ръце, падна на пода и със звук на сватбена чаша се разби на парчета. Струните тъжно изплакаха и се разхвърчаха наоколо като пипала на огромен паяк. Лари падна на колене, опитваше се отчаяно да поеме въздух, пръстите му напипаха бутона за изваждане на диска. Натисна го. Изкрещя. По-точно, опита се да изкрещи, но болката в гърдите превърна вика му в немощно хъхрене. Погледна пръстите си и видя, че са разкървавени. Почти петнайсет минути без прекъсване? Е, Хосе, с всеки изминат ден ставаш по-добър, само дето отсега нататък ще се изявяваш в ада...
Лари се пресегна със сетни сили към масата, вдигна с усилие прозрачната кутийка, зачуди се колко приятно изглеждат кървавите отпечатъци върху пластмасата, пъхна диска вътре, намери пипнешком листче и химикалка и с последен отчаян импулс на волята си написа:
ЛАРИ КЛЕЙТЪН
"Недовършено летене - 14.42
Честит рожд..."
Откриха го след два дена.
- Долар и двайсет, ако обичате.
От полусънното му състояние го извади грубият, леко дрезгав глас на сервитьорката, който натрапчиво контрастираше с меката мелодия на "Скорпиънс", лееща се от разнебитените тонколони на кафенето. Лари бръкна в джоба си, извади смачкана на топка банкнота и я плъзна по издраскания плот, без дори да я погледне. Сервитьорката, която сякаш бе излязла от ТВ-реклама за целулит, му подаде някакво ресто, което той натика в джоба си, без да го преброи. Хвърли поглед към масата, отрупана с чашки от кафе, изненада се кога е успял да изпие толкова и излезе навън.
Студеният ноемврийски вятър сякаш го преряза с нож. Закопча догоре коженото си яке и по навик потърси из джобовете си цигари. Колкото и да е странно, имаше - някакъв предисторически пакет кемъл се беше забутал във вътрешния му джоб. Лари извади последната цигара, изхвърли пакета на тротоара ("Майната й на културата!" - помисли си мрачно и се ухили) и се опита да запали. Успя, по негова преценка, на седемдесетия път, дръпна силно и усети познатото замайване. Дори не се закашля. "Я гледай, не съм пушил оттогава, а нищо ми няма... Да, Хосе, и това го има на белия свят - белия свят с черните хора по него."
Тръгна по улиците без определена цел. Просто искаше да се поразходи, за да не мисли за...
След като болката му попремина, осъзна, че се е спрял пред сергията на уличен продавач на компактдискове. Младежът, който сигурно нямаше и седемнайсет, бе надул до дупка разбрицаната си уредба и от колоните гърмеше "Диви коне". Неговото парче... Учуди се колко топло е бащинското чувство, което се появи заедно с тези думи. Протегна ръка като робот и взе прозрачната пластмасова кутийка. Отвътре го гледаше приветливо, красиво и усмихнато лице. Но не неговото.
Усети, че продавачът го наблюдава втренчено, затова бръкна в портфейла си, извади първата попаднала му банкнота и му я подаде. С крайчеца на окото си забеляза как младежът зяпна от изненада - е, все пак банкнота от хиляда долара не се вързва много с кожено яке, коса на опашка и калъф на китара, небрежно преметнат през рамо... Грабна диска и се отдалечи с бързи крачки от сергията. Защо бе, глупак? - прошепна някакъв глас в ъгъла на съзнанието му. Разкарай се! - промълви наум Лари и се взря в обложката. От нея продължаваше да го гледа триизмерното лице на Тони. Бившето гадже на бившата му приятелка.
Спомни си как преди две години бе отишъл при президента на "Саймън Рекърдс" и му бе предложил да работят заедно. Възрастният мъж бе прослушал демодиска и обяви, че е страхотен. Но още тогава честно предупреди Лари каква ще е реакцията на борда на директорите. Щяха да му предложат две възможности - или да го издават, но отсега нататък да гледа глупавата си физиономия само в огледалото, или да продължи да бъде талантлив, но никому неизвестен млад китарист, който свири за жълти стотинки в местния рок-клуб.
Така и стана.
Лари избра първата възможност. Разтичаха се и на бърза ръка му намериха заместник. Всъщност Лари сам го предложи. Колкото и да го мразеше, все пак предпочете зад името му да стои лицето на познат, пък бил той предишният любовник на приятелката му. Пък и Тони наистина беше красив. Със свободно падащата около очите му руса коса и замечтания си поглед той мигом спечели благоволението на шефовете на "Саймън Рекърдс". Един от тях, пиян до козирката, на една от промоциите цинично бе обяснил на Лари: "На народа, моето момче, му е писнало от грозници!"
Това се бе случило преди две години и три диска време. Психогенната музика на Лари се бе харесала и му бе донесла популярност... но популярност само на теория. В действителност можеше с часове да се разхожда по улиците като сега и никой да не извика от другия тротоар: "Хей, това не е ли Лари?", или: "Мистър, бихте ли ми дали автограф?" Не, автографите бяха привилегия на Тони. И снимките. И интервютата. И промоциите. Всичко. Тони бе параванът, зад който се криеше грозното лице на Лари.
Лари хвана диска гнусливо, само за ъгълчето, сякаш се боеше от зараза, и го хвърли с все сила на земята. На всички страни се разхвърчаха парчета пластмаса. Минувачите се обърнаха, един направи красноречив жест около слепоочието си. Лари въздъхна. "Така е, Хосе, и това се случва понякога - позволиш на един красавец да те замества някъде и след време откриваш, че те замества не само по обложките..."
Когато застана пред прага на студиото, извади магнитна карта и я прекара през процепа на компютъра. Вратата избръмча и се отвори.
Лари влезе и вдъхна с пълни гърди познатия въздух. Тук беше в безопасност. Колко безсънни нощи помнеха тези плеъри, рекордъри, пултове, микрофони и тъй нататък... Дори когато му е било тъжно, бил е вбесен или разстроен, чувствал е механичният подтик да дойде тук и да свири, да свири... Докато го заболят сърцето и пръстите.
Вчера обаче бе по-различно. След като излезе от дома на Джулия, където завари Фокси и Тони седнали плътно един до друг, вгледали се в очите с тъпата замечтаност, позната от обложките, първият му порив бе да дойде тук и да запише нещо. Нещо като извинение, че любовта му не се бе оказала достатъчна. Нещо, с което да й разкаже, че не винаги сладникавите плакатни красавци са за предпочитане пред грубите и цинични рокери - поне заради това, че в тях има изкуство, има живот, има младост...
Но си остана вкъщи. Не бе в състояние да записва. Чувстваше тялото си невероятно далеч. Очите му туптяха от нахлулата в главата му кръв. Ръцете му трепереха, а в мозъка му се въртеше една единствена мисъл - тежка, трескава, огромна: "ЗАЩО?"
Лари измъкна китарата си от калъфа, перна с юмрук шалтера и включи куплунга към пулта. Две-три дръпвания на струните - нямаше нужда от повече настройка. Затвори очи, появи се образът на Фокси - жизнена, усмихната и с друг. Не разбра чие лице вижда до любимата си. То беше... някак странно. В него се бяха преплели десетките й любовници, като образуваха някакво злокобно и мрачно подобие на октопод с ухилени сладникави лица вместо пипала. Сърцето му прескочи един удар. Сграбчи китарата и блъсна с разтворени длани бутона за запис.
Не знаеше какво възнамерява да свири, докато не докосна струните. Свиреше бясно. Както винаги, пръстите не успяваха да догонват мисълта, а ритъм-блокът не успяваше да догонва мелодията. Лари галеше китарата, милваше я, увещаваше я, говореше й с тих и мек глас, шепнеше й нежни думи, разплакваше я, разпалваше огньове и ги потушаваше, оплакваше се, търсеше съчувствие от нея, стенеше, кикотеше се истерично и през цялото време пред очите му бе неговата Фокси, която се смееше щастливо в прегръдките на някой друг, а той не искаше да мисли кой точно е този някой друг и затова блъскаше все по-яростно струните и изливаше върху тях цялата си мъка и злоба към този проклет живот - какъв ти живот, ха-ха, малка купчинка кучешки лайна в канализацията, а не живот, няма живот за теб, животът е само за красавците, затова свири, Хосе, свири докато можеш, свири, мамицата му, и той свиреше, свиреше, свиреше, блоковете на апаратурата вече димяха, един-два светлодиода избухнаха, мятайки наоколо електрически сълзи, а той свиреше, за да унищожи образа на Фокси пред очите си, нейния и на другия до нея, не, не човек, човешко ли е да се отнема любов, затова свири нечовешки, свири както можеш, свири, майка му стара, сви...
Преди да заглъхне последната нота, преди да успее да вдигне пръстите си от струните, Лари разбра какво ще се случи. Болката в гърдите бе прекалено красноречива, за да бъде сбъркана. Китарата се изплъзна от безчувствените му ръце, падна на пода и със звук на сватбена чаша се разби на парчета. Струните тъжно изплакаха и се разхвърчаха наоколо като пипала на огромен паяк. Лари падна на колене, опитваше се отчаяно да поеме въздух, пръстите му напипаха бутона за изваждане на диска. Натисна го. Изкрещя. По-точно, опита се да изкрещи, но болката в гърдите превърна вика му в немощно хъхрене. Погледна пръстите си и видя, че са разкървавени. Почти петнайсет минути без прекъсване? Е, Хосе, с всеки изминат ден ставаш по-добър, само дето отсега нататък ще се изявяваш в ада...
Лари се пресегна със сетни сили към масата, вдигна с усилие прозрачната кутийка, зачуди се колко приятно изглеждат кървавите отпечатъци върху пластмасата, пъхна диска вътре, намери пипнешком листче и химикалка и с последен отчаян импулс на волята си написа:
ЛАРИ КЛЕЙТЪН
"Недовършено летене - 14.42
Честит рожд..."
Откриха го след два дена.
Мракът и дъщеря ми
Студено ми е. Направо умирам от студ. А в същото време ме е страх да стана и да пусна отоплението. Страхувам се, че щом се изправя, и веднага ще се строполя на пода като труп.
Чувствам краката си като гумени или като направени от желе. По дяволите, колко ми е студено!...
- Татко! Добре ли си? - разтревожено ме пита Дени, която се е сгушила плътно в мен и естествено може да долови треперенето ми. Взирам се в себе си през нейните очи: мъртвешки пребледняло лице с нездраво подпухнала сбръчкана плът, торбички под очите и безкръвни плътно стиснати устни. Мумия, а не човек...
- Няма нищо, миличка. Иди... иди, ако обичаш, до огледалото и се погледни. Искам да те видя.
Дени послушно става и отива в банята. За кой ли път се изумявам от невероятната й красота: дълга до кръста гарвановочерна коса, викингски скули, тъмна матова кожа, а очите... Точно в този момент те са яркозелени като първите пролетни листа на липите, които растат пред дома. Помня обаче случаи, когато са били и стоманеносиви, и бистри морскосини, и зеленикавокафяви като моите...
- Добре, Дени. Ела пак при мен.
Тя идва и полага глава в скута ми. Бавно я целувам по двете очи.
От три години насам тези очи са и мои. Без малката си дъщеричка нямаше да мога да направя и две крачки, без да се спъна някъде и да се пребия. Благодарение на вече бившата ми съпруга, лека й пръст, бях сляп като къртица.
Вече не помня за какво точно бе избухнал скандалът между нас двамата. Спомням си, че по онова време пиянството й вече бе започнало да става опасно. Шест бири на закуска, два пъти по толкова на обяд, а за вечерите да не говорим - дори и специалист по висша математика не би успял да ги изброи. Откакто я бяха изгонили от работа, количеството алкохол, което поглъщаше, растеше правопропорционално на хапливите й забележки относно мен, работата ми, начина ми на живот и т.н. Понякога предпочитах просто да изляза навън и дълго да бродя самичък по пустите улички на Хилс Вали. Когато Дени навърши седем годинки, започна да излиза с мен. Никога не говорехме за чудовището, в което се бе превърнала майка й. Просто вървяхме и мълчахме, а малката й ръчичка доверчиво стискаше моята...
Да, точно така. Сега си спомням: скандалът бе започнал точно заради честите ни разходки. Една вечер Джаки бе погълнала над 20 кутии "Рейнголд" и се бе развикала: защо, по дяволите, сме излизали сами всяка вечер, на кого сме я оставяли, да не би да сме правели нещо, къде сме били ходели да мърсуваме и така нататък в същия дух. Видях как Дени се бе свила на мястото си и ужасено гледаше ту към мен, ту към нея. Прегърнах я и я подбутнах към вратата - нямаше защо да слуша повече глупости. Това беше и фатално за мен. Успях с крайчеца на очите си да зърна как Джаки грабва един нож от поставката за прибори и замахва професионално към лицето ми. Помня, че успях да си помисля за части от секундата от кого ли от екс-любовниците си - отрепки и рокери - го беше научила. След това адската болка в очите ме накара да припадна.
Свестих се едва в болницата. Докторите ме успокояваха, че няма страшно, съвременната медицина... дрън-дрън, и така нататък, и така нататък... Пределно ми беше ясно, че това са глупости. Започнах да свиквам с мрака, с който отсега нататък щях да живея до края на живота си.
Не помня кога точно открих, че мога да виждам през очите на Дени. Сигурно е било някой от многото пъти, когато ми бе идвала на свиждане в болницата. Майка й, между другото, така и не дойде нито веднъж. По-късно Дени ме осведоми, че някакъв неин бивш тъпкач от моторджийската банда "Ангелите на Ада" се бил довлякъл у нас, тя се изчукала с него пред очите на дъщеря ни (естествено, била пияна като дъска) и след това духнала нанякъде с него. Стиснах зъби и се потопих в онова явление, познато като dеjа-vu. Още от момента на сватбата ни знаех, че една жена, родила се курва, си остава курва за цял живот. Слава Богу, че поне ми бе оставила Дени.
Както и да е. Та, с две думи, постепенно усетих, че когато дъщеря ми е в болничната стая, започвам полека-лека да различавам нюансите между светлото и тъмното. Не след дълго вече виждах абсолютно отчетливо. Най-странно, докато свикна, ми беше да се наблюдавам отстрани. Не знам на какво се дължеше това - вероятно бе своеобразна телепатична връзка между нас, породена от огромната любов между двама ни. Все пак, съгласете се, доста е трудно да изпитваш чувства към нещо, което отдавна е престанало да бъде човек и се е превърнало в елементарно вместилище за бира и мъжки членове. Затова двамата с Дени се бяхме вкопчили здраво един в друг, та дано оцелеем в ежедневния домашен ад. И успяхме.
Когато ме изписаха от болницата, се върнах на работа в "Хилс Вали Обзървър". Отначало колегите и хората около мен имаха доста глупав вид, докато наблюдаваха човека със зашити клепачи, който безпогрешно трака на клавиатурата на компютъра, а през цялото време (дори на събития и пресконференции) до него стои прекрасната му деветгодишна дъщеря. После обаче свикнаха.
Идеята да убием Джаки и да си върнем за кошмара, на който бяхме подложени толкова време, колкото и да е странно, хрумна първо на Дени. Няма да ви описвам с подробности случката, тъй като и без това вестниците направиха от нея национална сензация. От целия екшън в паметта ми се е врязал само един миг: Дени влиза в палатката, където майка й се чука с онзи опулен миризлив рокер; в ръката си стиска нож - точно копие на онзи, с който някога моето съкровище ме бе ослепило; влюбената двойка се извръща едновременно към нея; Джаки изпищява; Дени с два замаха прерязва гърлата на двамата, след което ги обръща по гръб, отрязва пениса на мазнокосия изрод и го поставя в ръцете на майка си. Не помня друго. По-късно вестниците писаха, че сме изпозастреляли и заклали цялата банда; може и така да е било.
И знаете ли кое беше най-страшното? Това, че и на двамата ни хареса. Отново Дени беше тази, която предложи да тръгнем из страната, да издирим бившите любовници на майка й и да ги избием един по един, а аз се съгласих. Двамата с нея се превърнахме в перфектна машина за отмъщение - баща и дъщеря с две съзнания, чифт очи и два чифта ръце, обединени в едно цяло, мисли, които започват у единия и завършват у другия, мисли, сеещи смърт по цялото Източно крайбрежие - от Бангор до Майами бийч...
Признавам, имахме доста работа. Моята бивша съпруга охотно бе давала прелестите си под наем на всеки, който я бе почерпил няколко бири. Но както отбеляза Дени, поне имахме с какво да се занимаваме.
С последния обаче направихме грешка. Оставихме жив очевидец - настоящата съпруга на Джулиън, която се оказа смъртоносно ранена, но все пак успя да изпее каквото бе видяла пред ченгетата. Сега снимките ни бяха разлепени из всички проклети щати, а ФБР и местните полицейски управления ни дишаха във врата. Вече втора седмица се криехме във вилата на една моя много добра приятелка и колежка от CNN - Фани, емигрант от някаква скапана източноевропейска държава. Рано или късно обаче щяха да я надушат, да я натъпчат с химикали и тя щеше да си признае всичко.
Ако ни хванат, ще се опитам да запазя дъщеря си. Няма да ми е трудно, понеже едва ли някой ще повярва, че едно толкова миловидно момиченце е в състояние да убива. Фани ми е обещала, че ще се грижи за нея. А след целия този ад, на който бях подложен, една смъртоносна инжекция ще ми се отрази повече от добре. Поне в сънищата ми няма повече да се появява лицето на Джаки - на онази Джаки, в която навремето се бях влюбил, онзи измислен образ, съществуващ единствено във въображението ми, преди ужасяващото пропито с бира реално чудовище да го прогони веднъж и завинаги. Тогава вече мракът, който властваше около мен, щеше да бъде истински.
- Татко!!! Сигурен ли си, че си добре?
- Добре съм, миличка. Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред - успокоявам я аз и я галя по главата.
Иска ми се да й говоря. Да й кажа колко много съжалявам, че заради отвратителния ми късмет всичко се стече по този начин. Да й разкажа как винаги отчаяно съм искал дъщеря и какво беше разочарованието ми, когато разбрах, че ще я имам, но от алкохолизирана и сексуално ненаситна майка. Да й споделя как през всичките тези години единствено тя ме е удържала и ми е помагала да не престъпя онази толкова тънка граница между лудостта и нормалния живот... или да не се удавя в алкохол като майка й.
Но вместо всичко това просто й казвам, че я обичам, и я прегръщам. Тя се вкопчва здраво в мен и ме целува.
Пред вилата спира кола. Двамата с Дени подскачаме и се напрягаме.
Искрено се надявам, че това е Фани.
Чувствам краката си като гумени или като направени от желе. По дяволите, колко ми е студено!...
- Татко! Добре ли си? - разтревожено ме пита Дени, която се е сгушила плътно в мен и естествено може да долови треперенето ми. Взирам се в себе си през нейните очи: мъртвешки пребледняло лице с нездраво подпухнала сбръчкана плът, торбички под очите и безкръвни плътно стиснати устни. Мумия, а не човек...
- Няма нищо, миличка. Иди... иди, ако обичаш, до огледалото и се погледни. Искам да те видя.
Дени послушно става и отива в банята. За кой ли път се изумявам от невероятната й красота: дълга до кръста гарвановочерна коса, викингски скули, тъмна матова кожа, а очите... Точно в този момент те са яркозелени като първите пролетни листа на липите, които растат пред дома. Помня обаче случаи, когато са били и стоманеносиви, и бистри морскосини, и зеленикавокафяви като моите...
- Добре, Дени. Ела пак при мен.
Тя идва и полага глава в скута ми. Бавно я целувам по двете очи.
От три години насам тези очи са и мои. Без малката си дъщеричка нямаше да мога да направя и две крачки, без да се спъна някъде и да се пребия. Благодарение на вече бившата ми съпруга, лека й пръст, бях сляп като къртица.
Вече не помня за какво точно бе избухнал скандалът между нас двамата. Спомням си, че по онова време пиянството й вече бе започнало да става опасно. Шест бири на закуска, два пъти по толкова на обяд, а за вечерите да не говорим - дори и специалист по висша математика не би успял да ги изброи. Откакто я бяха изгонили от работа, количеството алкохол, което поглъщаше, растеше правопропорционално на хапливите й забележки относно мен, работата ми, начина ми на живот и т.н. Понякога предпочитах просто да изляза навън и дълго да бродя самичък по пустите улички на Хилс Вали. Когато Дени навърши седем годинки, започна да излиза с мен. Никога не говорехме за чудовището, в което се бе превърнала майка й. Просто вървяхме и мълчахме, а малката й ръчичка доверчиво стискаше моята...
Да, точно така. Сега си спомням: скандалът бе започнал точно заради честите ни разходки. Една вечер Джаки бе погълнала над 20 кутии "Рейнголд" и се бе развикала: защо, по дяволите, сме излизали сами всяка вечер, на кого сме я оставяли, да не би да сме правели нещо, къде сме били ходели да мърсуваме и така нататък в същия дух. Видях как Дени се бе свила на мястото си и ужасено гледаше ту към мен, ту към нея. Прегърнах я и я подбутнах към вратата - нямаше защо да слуша повече глупости. Това беше и фатално за мен. Успях с крайчеца на очите си да зърна как Джаки грабва един нож от поставката за прибори и замахва професионално към лицето ми. Помня, че успях да си помисля за части от секундата от кого ли от екс-любовниците си - отрепки и рокери - го беше научила. След това адската болка в очите ме накара да припадна.
Свестих се едва в болницата. Докторите ме успокояваха, че няма страшно, съвременната медицина... дрън-дрън, и така нататък, и така нататък... Пределно ми беше ясно, че това са глупости. Започнах да свиквам с мрака, с който отсега нататък щях да живея до края на живота си.
Не помня кога точно открих, че мога да виждам през очите на Дени. Сигурно е било някой от многото пъти, когато ми бе идвала на свиждане в болницата. Майка й, между другото, така и не дойде нито веднъж. По-късно Дени ме осведоми, че някакъв неин бивш тъпкач от моторджийската банда "Ангелите на Ада" се бил довлякъл у нас, тя се изчукала с него пред очите на дъщеря ни (естествено, била пияна като дъска) и след това духнала нанякъде с него. Стиснах зъби и се потопих в онова явление, познато като dеjа-vu. Още от момента на сватбата ни знаех, че една жена, родила се курва, си остава курва за цял живот. Слава Богу, че поне ми бе оставила Дени.
Както и да е. Та, с две думи, постепенно усетих, че когато дъщеря ми е в болничната стая, започвам полека-лека да различавам нюансите между светлото и тъмното. Не след дълго вече виждах абсолютно отчетливо. Най-странно, докато свикна, ми беше да се наблюдавам отстрани. Не знам на какво се дължеше това - вероятно бе своеобразна телепатична връзка между нас, породена от огромната любов между двама ни. Все пак, съгласете се, доста е трудно да изпитваш чувства към нещо, което отдавна е престанало да бъде човек и се е превърнало в елементарно вместилище за бира и мъжки членове. Затова двамата с Дени се бяхме вкопчили здраво един в друг, та дано оцелеем в ежедневния домашен ад. И успяхме.
Когато ме изписаха от болницата, се върнах на работа в "Хилс Вали Обзървър". Отначало колегите и хората около мен имаха доста глупав вид, докато наблюдаваха човека със зашити клепачи, който безпогрешно трака на клавиатурата на компютъра, а през цялото време (дори на събития и пресконференции) до него стои прекрасната му деветгодишна дъщеря. После обаче свикнаха.
Идеята да убием Джаки и да си върнем за кошмара, на който бяхме подложени толкова време, колкото и да е странно, хрумна първо на Дени. Няма да ви описвам с подробности случката, тъй като и без това вестниците направиха от нея национална сензация. От целия екшън в паметта ми се е врязал само един миг: Дени влиза в палатката, където майка й се чука с онзи опулен миризлив рокер; в ръката си стиска нож - точно копие на онзи, с който някога моето съкровище ме бе ослепило; влюбената двойка се извръща едновременно към нея; Джаки изпищява; Дени с два замаха прерязва гърлата на двамата, след което ги обръща по гръб, отрязва пениса на мазнокосия изрод и го поставя в ръцете на майка си. Не помня друго. По-късно вестниците писаха, че сме изпозастреляли и заклали цялата банда; може и така да е било.
И знаете ли кое беше най-страшното? Това, че и на двамата ни хареса. Отново Дени беше тази, която предложи да тръгнем из страната, да издирим бившите любовници на майка й и да ги избием един по един, а аз се съгласих. Двамата с нея се превърнахме в перфектна машина за отмъщение - баща и дъщеря с две съзнания, чифт очи и два чифта ръце, обединени в едно цяло, мисли, които започват у единия и завършват у другия, мисли, сеещи смърт по цялото Източно крайбрежие - от Бангор до Майами бийч...
Признавам, имахме доста работа. Моята бивша съпруга охотно бе давала прелестите си под наем на всеки, който я бе почерпил няколко бири. Но както отбеляза Дени, поне имахме с какво да се занимаваме.
С последния обаче направихме грешка. Оставихме жив очевидец - настоящата съпруга на Джулиън, която се оказа смъртоносно ранена, но все пак успя да изпее каквото бе видяла пред ченгетата. Сега снимките ни бяха разлепени из всички проклети щати, а ФБР и местните полицейски управления ни дишаха във врата. Вече втора седмица се криехме във вилата на една моя много добра приятелка и колежка от CNN - Фани, емигрант от някаква скапана източноевропейска държава. Рано или късно обаче щяха да я надушат, да я натъпчат с химикали и тя щеше да си признае всичко.
Ако ни хванат, ще се опитам да запазя дъщеря си. Няма да ми е трудно, понеже едва ли някой ще повярва, че едно толкова миловидно момиченце е в състояние да убива. Фани ми е обещала, че ще се грижи за нея. А след целия този ад, на който бях подложен, една смъртоносна инжекция ще ми се отрази повече от добре. Поне в сънищата ми няма повече да се появява лицето на Джаки - на онази Джаки, в която навремето се бях влюбил, онзи измислен образ, съществуващ единствено във въображението ми, преди ужасяващото пропито с бира реално чудовище да го прогони веднъж и завинаги. Тогава вече мракът, който властваше около мен, щеше да бъде истински.
- Татко!!! Сигурен ли си, че си добре?
- Добре съм, миличка. Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред - успокоявам я аз и я галя по главата.
Иска ми се да й говоря. Да й кажа колко много съжалявам, че заради отвратителния ми късмет всичко се стече по този начин. Да й разкажа как винаги отчаяно съм искал дъщеря и какво беше разочарованието ми, когато разбрах, че ще я имам, но от алкохолизирана и сексуално ненаситна майка. Да й споделя как през всичките тези години единствено тя ме е удържала и ми е помагала да не престъпя онази толкова тънка граница между лудостта и нормалния живот... или да не се удавя в алкохол като майка й.
Но вместо всичко това просто й казвам, че я обичам, и я прегръщам. Тя се вкопчва здраво в мен и ме целува.
Пред вилата спира кола. Двамата с Дени подскачаме и се напрягаме.
Искрено се надявам, че това е Фани.
Абонамент за:
Публикации (Atom)