Модата по фекална детска литература

Владислав Крапивин

От близо половин година насам съм се отплеснал по детски книжки. Само че не онези извращения, които в момента графоманите се мъчат да ни пробутат за детска литература (знаете много добре за кои става дума — надращени набързо от литературни трупове, чието единствено достойнство като писатели е умението да пробутват на разнообразни издатели и псевдоиздатели надве-натри скалъпените си циганийки). О, не. Детските книжки са висш пилотаж. Астрид Линдгрен например. Та това си е цяла вселена. Произведения, които трябва да се изучават в училище, вместо мъртвородените и набедени за класически дивотии от рода на кървища от къртици и прочие серсемлъци. Или пък „Приказка без край“ и „Момо“ на Михаел Енде — два тотални шедьовъра, които няма да ми омръзнат никога. Или пък далеч по-непознатите за нашите пишман-русофоби Владислав Крапивин (мхм, освен Летеца за особени поръчения Владислав Петрович, светла му памет, има купища други прекрасни и затрогващи приказки) и Кир Буличов (и неговите фантазии са в бая томчета, да знаете). Крапивин почина през 2020 година и аз бях буквално в траур.  Буличов — през 2003 година; също траур. Никой от нашите малоумни издатели обаче не се сети да вземе и да поиздаде нещо тяхно. А това са прекрасни произведения. Разкази и новели, които те учат на човещина, на приятелство, карат те да запазваш младежкия дух в себе си, да тръпнеш и да се просълзяваш от съдбата на героите... А какви са литературните достойнства на сегашните детски книжки, набързо абортирани от бездарни мижитурки? Точно никакви. Изсмукани от пръстите метафорки, сладникаво-слъзливи тийнейджърски драми и всичко това обилно полято с булгаристански имена, та да може да пробутаме всичко това на поредния малоумен издател. Ама бегемамите обаче купуват. Понеже нямат избор. Понеже липсата на актуален Кестнер, Енде или Крапивин отваря такъв вакуум в литературното пространство, съизмерим само със зиналата в мозъците и въображенията на набедените за авторчета бездна. Жалко. Защото застаряващото поколение вече е опростачено с розмаридемеота и мариилалеви. Средното — с георгигосподиновци и карабашлиевци. Сега и децата се тъпчат насилствено със змейове, лами и прочие изсмукани от... да речем, пръстите... тъпотии, рожба на недостатъчно задълбочен прочит на прехваления български фолклор. Та... няма защо да се чудим защо нивото на българина масово се срива. При подобна масова атака и мозък като на Айнщайн ще е обречен. А по нашите географски ширини никога не сме били особено гениални, що се отнася до податливостта ни на патрЕотични и националистически внушения. 

Колонката на Сиби - епизод 2

КОЛОНКАТА НА СИБИ

(лек и здравословен хейтец)

Епизод 2 – ИЗДАТЕЛИТЕ ОТВРЪЩАТ НА УДАРА

Предният епизод на кроткия и здравословен хейтец на вашия покорен слуга явно е ударил по самолюбието/самочувствието на доста пишман-издатели, защото веднага след публикуването му тръгнаха да се правят на ощипани госпожици и кротичко да посмърдяват в отредените им за целта местенца. Предполагам, всички знаете за кои местенца става дума и колко добре са маскирани като места за читатели, въпреки че под оскубаната перушина на издателството-майка всъщност се крие хитлерова цензура на прочитния материал. Затова няма да ги споменавам. Ще цитирам имената им едва когато тръгнат по стъпките на духовния си учител и почнат публично да горят неудобните на началствата книги. Но докато просто ги оцвъкват, няма страшно, нали? Няма как да не очакваш от кокошка, чийто мозък е като аспиринче (с една гънка) да не ръси токсичната си диария наляво-надясно. Това е генетично заложено в ДНК-то им.

Та, без да споменаваме напразно имената господни, да продължим напред. Какво се случи тия дни? Просто едни хора, на които им писна разни селянчета, маскирани като професионалисти, да дефекират върху труда им и взеха, че нададоха глас. Почнаха тайно и полека да вадят на бял свят геноцида на българския издател спрямо тях. Та дано читателите най-накрая разберат каква шуробаджанашко извращение се твори зад удобно дръпнатите завеси. И малките ситни дребни ибрикчийчета започнаха да потръпват. Ами ако случайно онбашиите им вземат, та прочетат тук-там някой друг хейт? Ами ако изведнъж разберат, че зад маската на привидната им начетеност се крие аграрен, умирисан на кравешки фъшкии вкус за книги? Ако разберат, че им плащат луди пари за нещо, което други хора правят безплатно, и то с доста по-голяма доза безпристрастност – ЧЕТАТ? Че и споделят резултатите не в излъсканите си блогчета, надути като плондери с излишна елитарност, ами в Goodreads – за да могат всички, а не само шепата богоизбрани, да ги прочетат?

Бях решил да не си хабя нервите точно преди да отида на море, ама какво да се прави – то и Далай Лама да си, и на Майка Тереза незаконен син да се окажеш, пак ще ти писне на дядовия. Особено от безочието на ония двамата „банани с пижами“ – Б1 и Б2. Единият окраде де що има млад български автор и си вее сланините по света благодарение на инфлационните левчета, що му наринаха въпросните писатели (е, и поетеси-графоманки, и дърти сексуално озадачени драскачки, ама да не издребняваме...). Другият си е въобразил, че е новият Петър Динеков и също като слабоумния си патрон ръси фекал след фекал, удобно замаскиран като рецензия. За разлика от Динеков обаче, който освен да трови животеца на българския ученик в продължения на десетилетия, нищо друго престъпно не е сторил, този, новият, убива надеждите на талантливи и плодовити автори. А такива, знаете, има. Колкото и да се мъчат ибрикчиите да ни убедят, че новата българска литература се състои от пияни бездария и просто абдали, издигнати на пиедестал от редакторската посредственост. Да не говорим за ония, дето ги издават, само щото задоволяват нагона на щерката на собственика на издателството, ходят да правят фелацио на де що има Съюзи и така нататък.

Ще кажете, че нищо не се постига с хейт. Напротив. Всеки лекар ще ви каже златните думи на Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, или Парацелс: „Всичко е отрова, всичко е лекарство, едното и другото се определя от дозата“. Здравословната доза хейт (или омраза на български) понякога е просто наложителна. Особено в разговори относно подобни бастуни, наречени на Северозапада с красивата врачанска дума „òмраз“. Съгласете се, че с дебил няма как да разговаряш за квантова физика. Пък и, понеже са привикнали да прикриват престъпленията спрямо литературата, които извършват, с красиви думички, резултат на първия им и последен прочит на „Речник на сложните думи в българския език“, тях с логика няма как да ги победиш. Опиташ ли се да вкараш разумни изречения, се получава ефектът от прословутия виц от комунистическо време – „Ми вий що бийте негрите?!“. Затова – бой по... айде да не казвам кое... с черпака, докато (иншалла!) им дойде акълът в главата.

Та, с две думи, хейтът е необходим. Понеже ако продължаваме да се правим, че тия ибрикчии, думбази и гаулайтери всъщност са „най-доброто, което се е случвало на литературата“ (цитирам един, за съжаление, умен човек, който обаче също се е подвел под хамелеонската маскировка на едно от „Б“-тата), рано или късно младото поколение хептен ще се откаже да чете нови български автори.

Пък, кой знае, може и това да е целта на ония...