Полуфабрикат

Навремето някой си в Балкантурист решил, че ще е хубаво да се измисли нещо, което да се пробутва на чужденците като родна манджа. Седнал той, почесал се по главата, поседял, поседял, па измъдрил шопската салата. Чиста проба перфекциозност... че как – бяло+зелено+червено, аа уу... булгар-булгар! (копирайт – бай Ганьо, ол райтс ризървд).

Малко по-късно във времето друга мъдра глава решила, че трябва да се измисли и друго нещо „булгар-булгар“, дето пак да стане причина да се бием в гърдите колко сме самобитни, как не крадем от комшиите нищо и как другарят чужждостранец би следвало да се юрне на бегом в китната ни родина да зяпа въпросното нещо. Седнал въпросният гений и той, почесал се по... лявото ухо, да речем, викнал си една патрЕотична шопска салата с още по-патрЕотична ракия (ся, тя ракията не е много „булгар-булгар“, ама карай, тихичко, белки не ни усетят...), впрегнал и двете си мозъчни клетки... и измъдрил леденото хоро. Същият полуфабрикат като шопската салата, ама с още повече патрЕотични подправки.

Минало още известно време и трети мъдри глави (то в България такива с лопата да ги ринеш, всеки втори е обикновен гений, а всеки трети – савант) решили, че не може то така – кулинарията ни си има „булгар-булгар“, обичаите ни си имат „булгар-булгар“... що и литературата ни да си няма „булгар-булгар“, а?! Седнали те на ракийца и шопска, почесали си дупките, с които мислят и творят, друснали му едно голо хоро... и изведнъж ги сполетяло вдъхновението!

И оттогава насетне въпросното вдъхновение не е спирало да се лее като топли кафяви вълни след вечеря в непроверявано от ХЕИ капанче на морето. То да беше само оня с дракончето, което всъщност е змей, който всъщност е ламя... опс, обърках се вече, то тая неговата псевдолитературна шизофрения и чаламбаторите му вече не я схващат, ама нейсе... Като отвориш интернетЯ, то един куп змейове са се нацвъкали. Ма разни дружки на Дългото Недоразумение, ма разни бегемами, дето мъжът им е решил да им плати издаването на книгата, белки го оставят на мира да си пие бирата с приятелите...

И така – полуфабрикат след полуфабрикат. На теория (ако вярваш на патрЕотите, дето се подмокрят само като чуят народно) – „мноу убу“, ама на практика не наяжда. Колкото и да го претоплят в умирисания студентски стол, в който се превърнаха сиели, жанети и прочие лелки с ръждясали черпаци в ръце.

Е, чат-пат поливат полуфабрикатите с пресолена глазура. Да имат по-търговски вид. Че балъците пооредяха. Сега са наред естрогенките, дето биологичният им часовник е превъртял тъпомера от цъкане и ги е накарал да изцопат две-три малки пищящи. Та заради тях специално вече маскират полуфабрикатите като торти. Разбирай – приказки. Приказки, приказки, ама... празни. Заливката им и тя понамирисва. „Не всякое злато сияе...“, опа, демек, „не всичко, което е кафяво, е шоколад“.

Че сега и цяло събитие им организирали – уж за фенове, а на практика – за самозваните „мастършефове“. Където сульо и пульо пак ще им тръбят колко са велики.

Смях в залата.

Ама лошото е, че на тая комедия само ние се смеем. А стадото купува полуфабрикатите, та пушек се вдига. С едната ръка си дава паричките, с другата – помпа егото на Шеф Ники, Шеф Мартинчо и компания.

А напомпаните стават все по-нагли. Крясъците на оня от Хелс Китчън ряпа да ядат.

Но... какво да се прави. Тъй ша е тя, Радке. Класикът беше казал „Животът ни е поп-фолк“. Пък „литературата“ ни – полуфабрикат.

Ми – яжте си го.

Ама после, като ревнете, че са ви замъчили киселини, не идвайте да ми мрънкате на мен.

Вървете при идолите си. 

Кой на кого е длъжен?

 Ако има нещо последно време, което да ме вбесява повече от „Всеки сам си преценЯ“ („преценява“ бе, идиоти, „преценява“...! 🤬 но майната му, днес ще си говорим за малоумщината, не за неграмотността човешка...), то това е изреченото с високомерен и менторски тон „Никой за нищо не ти е длъжен“. При това изтърсено за щяло и нещяло, с повод и без повод, на място и не на място, абе с две думи, както е казал мъдрият български народ, в стил „прас, п#тко, на пазар“.

 

Чисто технически погледнато, в тая тъпотия има определен резон. В крайна сметка, ако оставим настрана чисто фискалните човешки взаимоотношения, даже някой да ти е спасил живота, ти не си му длъжен. Няма законови разпоредби, които да определят кой, кога, на кого и как е длъжен в каквато и да било ситуация.

 

Освен, може би, Библията. Например, в Римляни 13:8-10 е казано: „Не оставайте никому длъжни в нищо, освен един друг да се обичате, защото, който обича другиго, изпълнява закона. Понеже <заповедите>: «Не прелюбодействувай»; «Не убивай»; «Не кради»; «Не пожелавай»; и коя да било друга заповед се заключават в тия думи: «Да обичаш ближния си както себе си». Любовта не върши зло на ближния; следователно, любовта изпълнява закона.“

 

Аз изобщо не съм от най-религиозните хора на тоя свят. Нарушавал към почти всяка божа заповед, освен може би „Не убивай“ (и осела на ближния не съм пожелавал 😂... виж, частта за жената е друга работа 😇). Но не мога да отрека, че в Библията има доста мъдрост, за жалост, заровена под безброй пластове разтягане на локуми и поостарели назидания. Както в цитирания по-горе пасаж например.

 

Многократно съм спорил с хора, които са ми изплясквали като мастурбативен продукт върху мокър пясък въпросната сентенция. Както, предполагам, се досещате – файда йок. Понеже с прост човек и радиоточка не се спори. Ако трябва пак да цитираме мъдрия български народ, „Ти му говориш – то ти приказва“. Все пак с появата на онзи порой от помия, който ни залива отвсякъде, абсолютно всички станаха експерти по нещо. Къде по футбол, къде по политология, къде по литературни въпроси... а най-вече — по психология. Върви обяснявай ти на поредната стрина или бако, чийто мозък толкова е закърнял от неползване, че няма накъде повече, особеностите на човешките взаимоотношения, междуличностните контакти и задължителната (поне относно сравнително близките ти хора) емпатия. Кауза пердута не, ами от най-пердутестите.

 

Мхм, точно така, става дума за емпатия. За някаква поне минимална способност да се поставиш на мястото на другия. Да изпиташ онова, което той изпитва. Да прецениш ситуацията, в която се намира, и да реагираш адекватно, съгласно неписаните правила на социума. Да, ти не си длъжен да звъннеш или да пишеш на когото и да било, за да се поинтересуваш, па било то и от кумова срама, как е, справя ли се, има ли нужда от нещо, ако ще и да е само рамо, на което да поплаче, или просто някой насреща, който да го изслуша. Не си длъжен да го черпиш бира или цигара, ако видиш, че е останал с двайсе кинта до заплата. Не си длъжен да му предлагаш помощта си, ако видиш, че се нуждае от нея, въпреки че прекомерната му, типично българска гордост не му позволява дори да гъкне за това. Не си длъжен, но е редно. Защото това е квинтесенцията на разумния човек. На истинския човек. На обществото като взаимосвързана общност от хора.

 

Чувай, х#йо, ще изсумти някой от вас точно в този момент.

 

И ще бъде абсолютно прав.

 

Ми така де, какво да очакваме от народ, създал поговорка като „Всяка коза за свой крак“? (Руският аналог е „Моя хата с краю“, така че и при тях явно ситуацията не е много-много за мирисане.) Изключения се правят само ако има някакъв, дори минимален шанс въпросният човек да ти бъде полезен с нещо в близко или далечно бъдеще. Само че това вече не е хуманност и емпатия, а хладна пресметливост, използвачество и чиста проба свинщина.

 

Лицето Х не ти се било обадило, за да те пита поне как си, когато е станало ясно, че си претърпял травма (морална или физическа)? Е че кво, да не ти е длъжно? Лицето Y те видяло да плачеш в кръчмата и те подминало като бърз влак крайпътен кенеф? Е че кво, да не ти е длъжно? Лицето Z се посира да пуска простотии във Фейсбук, но ти пише само когато му трябва нещо от теб, а постовете ти, от които и слепец би разбрал, че си в депресия, все едно не съществуват за него? Е че кво, да не ти е длъжно?

 

Ами да, длъжни са. Ако искат да се наричат „хора“, а не „овчи п#тки“ или „свински дирници“.

 

Но какво пък, ако нямат нищо против останалите да си мислят за тях като за такива... че кой съм аз, че да им преча? В край сметка, всеки сам си преценЯ.

За маймуните и хората – пояснение за неразбралите

Ама защо ли не съм учуден, че пак 90% от хората, чели „За маймуните и хората“ – част І и част ІІ – са подходили със задните си части вместо с мозъка си... Мога ли да знам, мили деца, къде точно видяхте думите „Тя си го е заслужила“?! От коя част на текстовете си извадихте гениалните умозаключения, че одобрявам действията на оня шебек и че смятам, че именно така трябва да се постъпва с „коврите“?

 

Епичен фейспалм.

 

Ето всъщност за какво иде реч.

 

Законът на Ев Барет за седемте „П“-та – „Правилното Предварително Планиране Предотвратява Пръдливо Пикливото Подрискване“ (Ричард Марчинко, „Свирепия 3“, превод Венцислав Градинаров, 1995). С други думи, ако трябва да употребим още едно „П“ – ПРЕВЕНЦИЯ. Или ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ, ако сте езикови пуристи.

 

Не става дума за законови мерки, които евентуално биха били могли да бъдат взети и също така евентуално да предотвратят случилото се. Става въпрос за елементарна проява на предварително обмисляне от страна на пострадалата девойка. И то с мозък, а не с подгизнала от хормони репродуктивна система. Както неведнъж съм споменавал, има хора, които бъркат в кенефа, вадят оттам лайно и докато го дъвчат, са суперизненадани, че не е торта Гараш. Ако пострадалата беше помислила поне мъничко, може би – може би! – щеше да ѝ хрумне, че младеж с външност на презобал с уранова руда Хълк надали ще тръгне да я води на романтични разходки край реката и да ѝ цитира Христо Фотев и Робърт Бърнс. Може би щеше да се досети какво е чела във Фейсбук за подобни „любови“ и да хукне презглава от въпросния примат, както дявол бяга от тамян.

 

Може би.

 

Няма как обаче да знаем със сигурност, тъй като това никога не се е случило. И по принцип никога не се случва. А така като гледам нагласата на съвременната жена – няма и да се случи в обозримо бъдеще.

 

Сега, тук феминистките пак ще лавнат с пълен глас – „Тоя простак [аз, демек] слага всички жени под общ знаменател! Мизогинист! Изрод! Разпни го!“ и т.н., и т.н. Да направим лека превенция (N.B.!), преди да са се разсмърдяли, и да обясним на четящите с гъзовете си, че това изобщо не е толкова лошо, неправилно и гнусно, колкото си мислят. Да подходим аналитично. (Мили възмутени гражданки, думата произлиза от „анализа“, не от „анал“, да знаете... 😂) Да речем, че сто пъти сме бръкнали в сто контакта. И сто пъти ни е изпращял ток, ама така, че чак веждите ни са се накъдрили. Какъв извод ще направим от това? Че контактът е кофти нещо и че в него не трябва да се бърка току-така, с лека ръка. Да, сто и първият контакт може и да е безобиден (да е спрял токът, да се намираме в магазин, където продават контакти и пр.), но... Но! Как беше английската поговорка? Ако плува като патица и кряка като патица, значи е патица. По-добре да подходим предпазливо и да се предпазим от травма за цял живот, отколкото да решим, че всеки контакт е различен, да бръкнем смело вътре... и след четиридесет дена да ни идват с варено жито на гробищата. (И пак опряхме до превенцията, ама нейсе.)

 

По какво, по мое скромно мнение, си приличат съвременните жени и контактите, ще попитате? (Без пошлости за двете дупки, ако обичате 😂😂😂) Ами да погледнем. Визия – 99% една и съща (силикони, джуки, „вафлички“, розови айфони, оскубани като кокошка вежди и прочие вариации на тема Инстаграм и т.н.). Поведение – 99% едно и също (дискотеки, вървежни заведения, където кафето струва 15 лева, перфектна ловна стратегия за „лоши момчета“ или, специфично за София, за кейсаджии със заплата като бюджета на Испания, прекаляване с ФБ-постовете с „кокошето дупе“ или с дълбокомислените цитати от рода на Паулу Коелю и Валери Божинов...). И прочие, и прочие, и многоточие, както казвахме като ученици. Та... каква беше поговорката за патките?

 

Има и нещо друго. „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея.“ (Йоан 8:7). В случая – върху него (тоест, върху мен). Тия дни се начетох на безброй вариации на тема „Мъжете са свине“. Еми да, свине са. Някои. Аз не съм. Аз не съм удрял жена през живота си и се отнасям с огромно уважение към всички, с изключение на онези, които са ме наранили или засегнали по някакъв начин (и дори и към тях подхождам с остракизъм – тоест, започвам тотално да ги игнорирам – а не с насилие). Къде се вписвам аз в статистиката ви, мили феминистки? Аз сега да надам ли вой до небесата, че ме поставяте под общ знаменател с гошковци и прочие тестостеронени фъшкии? Това не е ли проява на сексизъм от ваша страна?

 

Всеки от нас – ВСЕКИ!!! – като малък е възпитан от родителите си: Внимавай! Това са гъби – отровни са! Не яж! Това са животни – могат да те наранят! Не се приближавай! Това са ножове – може да се порежеш и да ти изтече кръвта! Не си играй с тях! И ние инстинктивно слагаме всичко под общ знаменател. Дори когато пораснем, придобием достатъчно житейски опит и мозъчните ни гънки се накъдрят до степен, че да различаваме различните видове гъби, ножове и т.н. и да почнем да разграничаваме опасността от безобидното, пак по навик слагаме отделните групи животни, растения и хора под общ знаменател. Защото, признайте си, е много по-лесно да кажеш „Тъпи патки“ или „Мъжка свинщина“, отколкото да разводниш разговора с обстоятелствено пояснение от рода на „Онази таргет група на моята теза, която включва прости като сандал индивиди, ходещи да се отъркват по мачовците с надеждата да ги отпращят“ или „Специфичният подвид примати, които са си татуирали Левски и «България на три морета!» и в паузата между две ходения във фитнеса са начело на всеки божи протест, без значение за какво се протестира“. Никой не говори така. Никой. Без значение какво има между краката.

 

Та да се върнем към наболялата напоследък покрай телевизионно-фейсбучната истерия тема. И да обобщим.

 

Случилото се трагедия ли е? Да, също като катастрофа с много жертви на магистралата, предизвикана от неопитен и/или пиян шофьор, или като загинали в горски пожар заради палене на огън на забранено място и неспазване на елементарни правила.

 

Имало ли е начин случката да бъде предотвратена? Да, също както ако въпросният шофьор не си бе купил книжката срещу 1500 лв. подкуп, а беше си изкарал листовките и кормуването честно, или ако пишман-туристите бяха попрочели правилата за противопожарна безопасност.

 

Какво би могло да се направи оттук нататък, за да няма подобни случки? Майките и татковците, вместо да се чудят на колко работи да се хванат, че да могат да си купят най-новите айфони, и да се прибират вкъщи само за да преспят, да седнат с дъщерите си и да им обяснят, че лошите момчета са яки само на кино. Че в реалния живот ще ядеш шамари, ще те кълцат с чекийки и ще те подлагат на такъв психически тормоз, какъвто и д-р Менгеле не е сънувал. Че няма да е зле поне за малко да си извадят главите от задниците и да се поогледат наоколо, за да видят, че има и други хора освен анаболисти и плакатни красавци. Че въпросните манекени и нацепини ще ги ползват само за полов парцал, с който от време на време да си бършат недораслите гениталии. И така нататък – ясно ви е накъде бия.

 

Не че родителите на момченцата не би следвало да проведат подобни беседи с отрочетата си. Не, напротив. И на тях много трябва да им се обясни. За да не си изграждат представа за живота и за бъдещото си поведение от кварталните гаменчета в Люлин и Перник. А за да пораснат хора, не изроди.

 

Но, за огромно съжаление, всичко гореизписано е единствено в сферата на добрите пожелания. Wishful thinking, както казват англоговорящите.  Жените ще продължат да ходят по курвари и емоционално недорасли абдали, а мъжете, като виждат това, ще продължават да се държат като мутри, за да не останат девствени за цял живот.

 

И никакви евентуални реформи в съдебната система няма да променят това. Защото няма как да осъдиш човек (било то мъж или жена) за малоумие.

 

За жалост.

Линк към един много интересен анализ...

За маймуните и хората — част ІІ

Откъде започва всичко? От възпитанието у дома. Или по-точно – от липсата му.

Не говоря за токсичната „мъжественост“, която се култивира изключително на улицата, сред така наречените „приятели“ и „компании“. За нея вече се изприказва и изписа сума ти нещо, затова да пробваме да погледнем от другата страна. Защото, заслепени от „праведния“ гняв, умело насочен от една телевизия в „правилното“ русло (лирично отклонение: усещам, че доста кавички ще употребя в този пост...), за пореден път забравяме да огледаме обратната страна на медала. А тя е също толкова ръждясала, колкото и онази, която предъвквате тъй усърдно вече няколко дена.

Да, случилото се с накълцаното момиче е ужасно. Тук едва ли има друго мнение по въпроса. Да, подобни неща не би следвало да се случват през ХХІ век, в държава, претендираща да е европейска, правова и социално ангажирана. Да, мачовщината трябва да бъде изкоренена в зародиш (трудна задача, като се има предвид дълбоко заложените в съзнанието ни „изконни български ценности“: патриархална доминация, „мъжът трябва да е мъж и да разбира от всичко, а жената да си знае мястото“ и т.н.).

Но!

Тук пак има едно „но“. Както по принцип има във всяка житейска ситуация. 

Аз пак искам да попитам чий го е дирило пострадалото момиче при онзи австралопитек-патрЕот.

Еми какво да направя – човърка ме и това си е. Не ми дава мира тоя въпрос. И това не е от вчера и оня ден, а още от ученическите ми години, когато моите връстнички упорито пренебрегваха интелектуалните ми достойнства, факта, че се отнасям към тях като с хора, а не като с калъфи за пениси, и любовта и вниманието, които бях в състояние (и имах желание) да им дам. Вместо това обаче те щяха да си счупят краката от тичкане към мускулести батковци с девствени мустаци, от чието отношение към жените и на бай Ганьо прадядо му щеше да се засрами. Та още оттогава почнах да търся отговор на тази мистерия. Женската заслепеност и липса на каквато и да било разсъдливост не може да бъде обяснена с малоумие. В крайна сметка, чисто статистически все една, две или повече трябваше да демонстрират наличие на някакъв, ако ще и минимален разум. И сред тях наистина имаше (и все още има) умни, талантливи и даровити създания, които израснаха и се превърнаха в професионалистки в съответната избрана от тях сфера. Но! Ето го пак това „но“ – но, за жалост, тъй като Третият закон на Нютон е меродавен не само във физиката, повечето компенсираха с пълна емоционална и логическа инвалидност по т.нар. „тънка част“.

Нека за кратко се върнем в детството. На нас, момченцата, през пет минути ни повтаряха „Учи, мама, за да не работиш“. Супер порочна максима, осакатила не едно и две деца. Но не за това става въпрос. Какво набиваха в главите на момиченцата, се пита в задачата?

„Оженѝ се, мама, да си оправиш живота“.

Лично аз, с двете си очи и двете си уши, съм ставал свидетел как подобни феминистично-манипулативни тъпотии са били повтаряни и подесетвани на създания от женски пол във всяка възможна възраст – от първи клас та до абсолвентския бал. Хвани си, мама, някой балама, забременей от него, роди му едно дете, та да го вържеш, па после си живей животеца и си вей... косата... както ти душа сака. И тъй като огромно мнозинство от момиченцата са изпълнителни, слушкат какво казва мама и изпълняват...

Само че тъпите родителки постоянно забравят една много важна подробност – да разяснят на крехките детски умове какво точно имат предвид „балама“.

Понеже баламите не са онези мускулестите, анаболестите, дето вървят с таралежите под мишница и се оглеждат наоколо така, все едно баща им притежава пет декара купеста облачност на Балкана. О, не. Те са тъпунгери, вярно, с умрели от стероиди мозъци, с тотално изгладени мозъчни гънки, през които от време на време прелита някоя заблудена мисъл, свързана с фитнес и нов ланец. Но са хитри като ято лисици. Много добре знаят, че мадамите ще им се лепят като мухи на... мед, да речем... и се възползват от това на лягане и на ставане.

И това не важи само за люлинските тарикатчета и пернишките биячи. Разбира се, че важи и за старозагорските селянчета, дошли от Опан и Колю Ганчево, и за великотърновските тежкари от Миндя и Емен, и за бургаските батки с трите лентички за безсмъртие, и за абсолютно всички, които за жалост попадат точно в таргет групата на 99,99999% от женското съсловие в момента.

А когато човек бърка в тоалетната, не може да очаква да извади оттам торта, нали?

Но очевидно съвременната жена си пада по копрофагия (бел. ред. – ядене на л#йна). Затова продължава отново и да залита по „лоши момчета“, а когато осъзнае, че това „лоши“ не е само словесен оборот, употребен в преносно значение, а си е съвсем директно описание на характера им, вече е прекалено късно. Работата отива накъмто 400 шева, разбит нос, счупена ръка и други подобни „екстри“, за които мама или приятелките не са ги предупредили. 

Имаше един прекрасен отрязък от време – от началото на „демокрацията“ (1989 г.) докъм 1995-1996, ако не ме лъже паметта. Тогава успяхме да се възползваме от социалния вакуум – комунистическите ценности бяха рухнали, а мутренско-фискалните още не бяха превзели съзнанията на т.нар. „слаб“ пол. Тогава, и само тогава, през този кратък, за съжаление, период, беше райско. Тогава мозъците на жените все още не бяха започнали да цъкат като суперкомпютрите на НАСА и да подбират партньорите си по мускулестост, финансова обезпеченост и криминогенни лицеви черти.

Ех...

Сега обаче властват георгиевците. Има нещо много философско в това, че онзи изверг носи второто по популярност име в България, не мислите ли? Слава богу, че не е Иван – първото по разпространеност име. Това щеше да означава, че всеки втори „мъжага“ у нас стиска макетно ножче зад гърба си. Сега, пу-пу, да чукнем на дърво – само всеки четвърти.

Значи има още някаква надежда.

Но изкореняването на гошовците няма да стане с едно щракване на пръсти, с няколко протеста из страната и дори не и със съдебна реформа (ако изобщо такова чудо е в състояние да се случи).

Както казваше Негово Комарджийско Псевдо-Величество СимеончУ, трябва да се „смени чипа“. И не само у „мачовците“, но и у „отчаяните съпруги“.

Защото това, което се случва в подобна токсична връзка, е много, ама много подобно на онова, което се случва, когато човек се присъедини към религиозен култ. Мъжете, по които въздишат и реват бъдещите жертви от женски пол, са като паяци – умело оплитат недотам умното създание, направило грешката да мисли с оная си работа, а не с главата си, и когато почнат да валят шамарите и да играе чекийката, вече е прекалено късно. Че дори и тогава има случаи, когато жената продължава да е кьорава и да защитава насилника си. Защо? Не питайте мен. Питайте тях. Или специалисти по мозъчно-сексуални девиации. 

На Запад има такава специалност – deprogrammer. Човек, който „депрограмира“ заблудените овци, изплезили дебилно езици и тичкащи подир г#за на харизматичните лидери на култове, секти и пр. Който им помага да си извадят главите от задниците, да прогледнат и полека-лека да почнат да мислят с мозъка си, а не с репродуктивната си система. 

Та... ало, университетите! Няма ли да въведем такава специалност и у нас? Готов съм да водя лекции безплатно и доживот. 

Все пак – имам огромен стаж.

Линк към първа част

Линк към един много интересен анализ...

За маймуните и хората — част І

Сега, нека да уточним нещо още от самото начало, за да няма после неразбрали и криворазбрали (както обикновено става в сурат-тефтера). Онзи задник, който наряза приятелката си, е такъв изрод, че просто не заслужава да живее. Точка. Няма място за такива малоумници на този свят. (Тук бихме могли да заорем дълбоко в темата „за“ или „против“ смъртното наказание, но няма. Има достатъчно ФБ-„спецове“, които я нищят.)

Но!

Питам аз всички девойки, момичета, жени, каки, лелчета, ПКП и вся и всьо: За какъв чеп, да ме прощавате за френската приказка, все вървите подир задника на подобни неандерталци?! Тия едноклетъчни ви режат, бръснат, шамарят, ритат, псуват, обиждат, сриват ви самочувствието... а вие с изплезен език припкате след тях, точите лиги по плочките им, подмокряте се при вида на бицепсите им, въздишате като дебилни барбита по смесицата от тестостерон и ганьовска смрад, която се носи на талази покрай тях... и така нататък, и така нататък. Схванахте идеята.

Всъщност, схванахте ли я?

Ние, мъжете, сме били повърхностни. Не сме били търсили любовта, ами външния вид. Слагали сме били жените под общ знаменател.

А вие, „еволюиралите“ жени, какво правите? 

Търчите като изоглавени след примати, които имат точно толкова интелект, колкото да накарат едно канарче да лети накриво (©, Стивън Кинг). Когато някой като мен – с бирено коремче, доста над нормалните килограми, с ръце без бицепси и пр. – дръзне да прояви интерес към вас, вие се подигравате. Подхилквате се и ни обсъждате по вайбъри и месинджъри, все едно сте героини в холивудска тийнейджърска комедия. Гледате ни с презрение... кел файда, че и стотина напомпани тъпунгера не могат да ни стъпят и на малкия пръст в интелектуално отношение! Ма не сме готини! Кайсийките ви не прищраквали (©, една колежка от университета навремето)! Ужас! Как си позволява тоя грозник да проявява интерес към нас?!

Ама когато маймуната до вас накълца с макетно ножче я лицето, я душата ви...

Ама когато изхрачи токсичната си злоба право в сърцето ви... 

Ама когато тръгнете да рИвете и затърсите рамо, на което да си изплачете болката...

Къде идвате?

Правилно, при хора като нас.

Защото ние – за разлика от манекените, за които си мислите късно вечер, когато кликате скролера на мишката, завити през глава в леглото си – притежаваме ум, чувства и емпатия. Защото знаем какво искате и сме готови да ви го дадем. Нищо че сте ни зафрендзонили с лека ръка още след първия поглед върху нефото(шопо)геничните ни тела. Възпитани сме така, че дори когато ни се изс#рете в душата, ние пак да ви подадем я ръка, за да ви изкараме от емоционалния кенеф, я рамо, за да поциврите на него. Защото, както гласи едно интернет-мемче, никой не губи, когато дарява любов. Губи онзи, който не знае как да я получава.

Въпреки че много добре знаем, че като се наревете, пак ще ни отсвирите. И пак ще хукнете след поредния булгаропитек, стиснал макетно ножче зад гърба си. И пак ще влезете в новините – я в националните, я в чат-рума на квартала си. И вие, и поредният Георги с патрЕотична татуировка. 

А нас, нелицеприятните, кучета ни яли. 

Линк към втора част

Линк към един много интересен анализ...

Защо Зайо е без шапка...

„Зайо, ти що си без шапка бе?!“

Този виц, който повечето от нас помнят от много ранните си детски години, идеално описва толкова много житейски ситуации в последно време, че ум да ти зайде. Толкова огромна част от съвременната простотия е събрана в тези няколко думи, че човек неволно почва да се замисля дали не е редно да включим въпросната анекдотична притча в учебните програми за най-малките. Дето се вика, да свикват отрано 🙂

Примерно:

Личната ми разпра с едно прекомерно издължено северозападнало недоразумение, мишена на мокрите сънища на една сюрия незадоволени книжни блогърки, възникна именно заради подобна ситуация. Ама книгата ти трябва да отговаря на тези и тези условия – заповядайте, моля, отговаря. Ама трябва да гарантираш еди какви си продажби – о, разбира се, ето ти план за маркетинг. Ама трябва да ми предоставиш тия и тия документи за продажбите на предните ти книги – готово, нямаш никакви грижи. Следва грандиозният финал – ... ъ-ъ-ъ, Зайо, ти що си без шапка бе?!

Ситуацията с 90% от отношенията мъже-жени? Че как, съмнявате ли се – пак е намесен Зайо 🙂 Ама ти трябва да ме обичаш – винаги, мило, ето ти 341323 доказателства. Ама ти трябва да ми даваш лично пространство – нямаш ядове, патенце, швъкай си се колкото искаш и където искаш. Ама ти си дебел – почвам на секундата диета само заради теб, любов моя. Ама ти си беден – хващам се на пет работи, нищо че ми остават 17 секунди за сън в денонощието. (Тук списъкът е много дълъг, затова ще посъкратим малко.) Накрая, когато логиката вече няма накъде да отстъпва, жената минава в масирано контранастъпление... правилно, познахте – „Зайо, ти що си без шапка бе?!“. И, освободена от гнета на безкористните ви чувства, се мята на... хм... врата на най-големия боклук, чувствайки се безгрешна като Света Дева Мария благодарение на индулгенцията на „заешкия“ аргумент. След това, естествено, по някое време ще дойде да ви реве на рамото как онзи ѝ е ср@л в душата, ноооо... важното е, че вие, опс, така де, Зайо е без шапка! 

Или пък другата ми любима тема – псевдолитературните конкурси. Задача: трябва да се награди ................ (тук попълвате името на любимец на журито, или личност, която е известна с това, че е известна, или нещо, което евентуално може да ви бъде от полза като член на някое следващо жури, или... опциите са безкрайни). Проблем: имате разказ, който заслужава първото място, ама... абе не ви кефи бе! Авторът му е неудобен, понеже не се кланя на величията, няма за какво да го ползвате или просто не е онзи гореназован Някой. Решение: Зайо, ти що си без шапка бе?! Па върви после доказвай слабостите и откровените бъгове на награденото странно нещо. Кел файда – Зайо е без шапка...

Мили деца! От моя милост да го знаете – когато човек е кьорав, и господ не може да го накара да прогледне. Без значение в коя житейска посока е насочена слепотата му. Та, когато видите някой незрящ духом, който прикрива невежеството и глупостта си със „Зайо, ти що си без шапка бе?!“, поцъкайте с език укорително и му речете „Кьор му сун табела бе, ахмакоолу?“. Не подминавайте. Понеже подобни прояви на умствена импотентност имат лошия навик да се натрупват като воденични камъни на врата на ентропията и по някое време, когато се достигне критична маса, да таковат мамата не само на собственика си. И така страдаме всички – без изключение.

Модата по фекална детска литература

Владислав Крапивин

От близо половин година насам съм се отплеснал по детски книжки. Само че не онези извращения, които в момента графоманите се мъчат да ни пробутат за детска литература (знаете много добре за кои става дума — надращени набързо от литературни трупове, чието единствено достойнство като писатели е умението да пробутват на разнообразни издатели и псевдоиздатели надве-натри скалъпените си циганийки). О, не. Детските книжки са висш пилотаж. Астрид Линдгрен например. Та това си е цяла вселена. Произведения, които трябва да се изучават в училище, вместо мъртвородените и набедени за класически дивотии от рода на кървища от къртици и прочие серсемлъци. Или пък „Приказка без край“ и „Момо“ на Михаел Енде — два тотални шедьовъра, които няма да ми омръзнат никога. Или пък далеч по-непознатите за нашите пишман-русофоби Владислав Крапивин (мхм, освен Летеца за особени поръчения Владислав Петрович, светла му памет, има купища други прекрасни и затрогващи приказки) и Кир Буличов (и неговите фантазии са в бая томчета, да знаете). Крапивин почина през 2020 година и аз бях буквално в траур.  Буличов — през 2003 година; също траур. Никой от нашите малоумни издатели обаче не се сети да вземе и да поиздаде нещо тяхно. А това са прекрасни произведения. Разкази и новели, които те учат на човещина, на приятелство, карат те да запазваш младежкия дух в себе си, да тръпнеш и да се просълзяваш от съдбата на героите... А какви са литературните достойнства на сегашните детски книжки, набързо абортирани от бездарни мижитурки? Точно никакви. Изсмукани от пръстите метафорки, сладникаво-слъзливи тийнейджърски драми и всичко това обилно полято с булгаристански имена, та да може да пробутаме всичко това на поредния малоумен издател. Ама бегемамите обаче купуват. Понеже нямат избор. Понеже липсата на актуален Кестнер, Енде или Крапивин отваря такъв вакуум в литературното пространство, съизмерим само със зиналата в мозъците и въображенията на набедените за авторчета бездна. Жалко. Защото застаряващото поколение вече е опростачено с розмаридемеота и мариилалеви. Средното — с георгигосподиновци и карабашлиевци. Сега и децата се тъпчат насилствено със змейове, лами и прочие изсмукани от... да речем, пръстите... тъпотии, рожба на недостатъчно задълбочен прочит на прехваления български фолклор. Та... няма защо да се чудим защо нивото на българина масово се срива. При подобна масова атака и мозък като на Айнщайн ще е обречен. А по нашите географски ширини никога не сме били особено гениални, що се отнася до податливостта ни на патрЕотични и националистически внушения. 

Сигурно лекарство при махмурлук

Хипстърът Стивън Онуфриев (клас „Кейсаджии“, разред „Търсачи в Гугъл“, семейство „Телефонистки“, род „ес-ем-и-кю-ей-би-ти-ви-се-де-се“) се прибира пиян на мотика... ъ-ъ-ъ, извинете, на клавиатура... от фирмено парти след тежък двучасов работен ден в Бизнес парка. Бере душа. Чувства се така, все едно тиймлийдът му е наредил да си оправи фийдбековете на сървеите по кейсовете, инак ще види кариерно развитие и ол-инклузив отпуска през молдовски оптичен кабел. Гаджето му Наталѝ (в предишния си момински живот — Наталка), софиянка от Горна Малина трето поколение, пърха около него, раздирана между съчувствие и нежелание да си развали грима и ноктопластиката:

— Ма мило-о-о, нали обеща, че няма да пиеш повече от две крафт бири?!

— Млъкни ма, Наталке, аз тамън толкоз пих...

—  Да ти дам ли малко зелева чорбица? Мама прати от село оня ден...

— Тц, ни щъ...

— Да ти дам таблета да се похвалиш във фейсбука, че пак са ти вдигнали заплатата?

— Нцъ...

— Да седна да ми разкажеш колко кейса реши днес?

— Пф-ф-ф...

— Кажи какво да направя за теб тогава...?

— Дай да почета малко „Времеубежище“ на Георги Господинов, белки повърна и ми поолекне...

„Всеки сам си преценЯ“

Типичното за булгаристанеца с промито подобие на мозък изреченийце „Всеки сам си преценЯ“, познато ни от периода на ковид-ваксините, отново се изроди в публичното пространство. Този път по адрес на грандоманското издрисъче на гения от ямболските села Георги Господинов, удостоено с някакво подобие на награда. То че 99.999% от прелистилите въпросните вторични суровини не са разбрали книгата — ясно. Не че в нея има нещо за разбиране. То че ги е срам да си го признаят — срам ги е. Но, както е казал другият Георги — коминтерновският другар Георги Димитров а.к.а. Гошо Тарабата, „нападението е най-добрата отбрана“. И почват самообявилите се за литературни познавачи да ръсят глупост след глупост. Първо обвиняват всички, които не харесват въпросното извращение, за завистливи. Видите ли, завиждали сме били на самобитния талант на лицето ГГ, че бил получил международно признание. (То пък големият келепир, че са те наредили сред транс-автор[к]и и разни от малцинствата, ма нейсе.) След това се почва с добре познатото ни патриотарство — биене в гърдите в стил „булгар-булгар“, така добре описано от Алеко (само че фенчетата на Гошко Ямболлията това не го схващат, а напротив, преиначават смисъла на думите на Щастливеца по тертип „как дяволът чете евангелието“). И накрая, останали без думи, затапват цялото си малоумие с класиката „Всеки сам си преценЯ“. Подтекстът тук е, сещайте се, нашето мнение е меродавно, ние оценяваме, пък който не може, негова си работа. На това му се вика „пасивна агресия“ на речника на психолозите. Само че истерясалите гъзоблизци на бат Жоро и останалите от неговата квазизвездна величина (клоняща към нулева, що се касае до наличието на изобщо някакво измеримо количество талант у тях) не са за психолози, а направо за психиатри. Понеже трябва много да те хапе щъркела, че да си мислиш, че с твоите прочетени пет книжки за оцветяване накръст може да даваш компетентно мнение за някакво си псевдоелитарно парчалче, наградено с някакво подобие на награда по същата схема, по която Холивуд дава Оскари на филми с нетрадиционни в сексуално отношение персонажи, леко мургави елементи и отчаяни съпруги, борещи се за свобода, братство и равенство, въпреки че никой не им го  отрича. Политкоректност, мадафака. Баси късмета е извадил ГГ, че тази година сред претендентите не е имало еднокрака негърка-лесбийка, болна от СПИН. Или, в тоя ред на мисли, някакво писанийце, поне мъъъъничко по-кадърно от неговото. Та — джакпот. Хайде сега Клозет 45 ще издадат допечатка на набедения за бестселър дрисък, ще му шибнат една главозамайваща цена, та белки си запълнят дупките в бюджета до 2418 година... а стадото с бойно блеене „Всеки сам си преценЯ“ ще се юрне към книжарниците и ще купува в захлас. И тези боклучета така и ще си останат да събират прах на нощните им шкафчета — също както Петдесетте нюанса сиво бе най-захвърляната книга в историята (справка — Гугъл). Но какво от това? Щетата вече е нанесена. Парите са изхарчени. Хвърлени на вятъра. Потънали във Времеубежището на ГГ. Жилет 69 се радват, потупват по главичката ямболския Сартр и подписват договор за още пет-шестнадесет подобни простотийки. Всички са доволни. С изключение на истинските писатели, необединени в картела на сиелци и останалите монополисти. Понеже с всеки подобен запъртък драгият читател все по-често и по-често ще подминава рафтовете с нова българска литература. Защото ще приема за даденост, че всеки български автор бълва същите фъшкии, като Господинов, Карабашлиев, Милен Русков и прочие (за клиничните случаи като Розмари де Мео и Милена Лалева няма да говорим — там трябва да се произнесат компетентни медицински лица). Но... след нас и потоп, нали? Важното е да си продадем тиражчето.

Едит: И, да, наистина, всеки сам си преценЯ. Аз например съм преценил, че не искам да съм конформист, копрофаг и анал-лизатор като кафявата псевдоинтелигентска маса. За другите не знам.

Още за графоманите

Има едно много хубаво мемче, което се върти из интернет — „Стига сте правили тъпунгерите известни“. Като го видят, повечето хора си мислят за разни светски маргинали от рода на Брадатата Емили, Тризначките, Наталия Кобилкина и други родни и международни „звезди“ от тоалетна величина. Наскоро обаче някакви хора се опитаха да направят реанимация на друг труп от въпросното съзвездие, толкова залязъл, че дори и апологетите му бяха забравили за съществуването му — литературният колос, ако се вярва на уеб-дитирамбите, Ники Теллалов. Човекът, който е известен с това, че е известен. Създал едно-две произведенийца по времето, когато се бе отворила ниша за българско етно-фентъзи (сещате се — лук, чесън, шкембе чорба, баба Калинка и вещерчето Прокопи, с други думи, „Властелинът на пръстените“ от АлиЕкспрес) и повлякъл зад себе си вълна от роднопоклонници, пишман-патрЕоти и като цяло хора, пред които Волен Сидеров изглежда като смирено първолаче в кабинета на директорката. Въпросните издрисъци обаче така и не станаха световни бестселъри (изненада единствено за заслепените им псевдофенове) и лицето Теллалов потъна в блажено забвение, оттегляйки се в родното си село и редейки, по спомени на очевидци, анархистки памфлети за любителите на световните конспирации.

Наскоро обаче някой си там, неизвестно кой, реши, че трябва да вдъхне нов живот на въпросния мъртвороден „класик“ и изкара на бял свят изсмукан от среден пръст и изнасилен до безобразие квазискандал — видите ли, прословутото „Драконче“ на Теллалов (между другото, все още никой не е успял да ми обясни защо, щом като Ники е толкова голям патрЕот, свободното му съчинение не се казва „Да пробудиш змей/ламя/самодива“ или нещо друго от измъчения ни роден фолклор...) било притикано в учебната програма, пък там, о, ужас, имало думата, започваща с „Ч“! Шок! БОМБА! Учениците, които слушат Ицо Хазарта и други подобни рапърски извращения, в които се псува повече, отколкото пъти поп се сеща за мъжко дупе, били прочели Думата, Започваща с „Ч“!!! (Те биха се зарадвали и още повече, ама и сексуалните сцени на Теллалов са също като останалата част от повествованието му — скучни, безинтересни и сякаш извадени от съветски роман за Втората световна война). И в резултат на това сума ти дни се вихри една дискусия, хвърлат разфрендвания във ФБ, изобщо, драма като в  „Съдебен спор“ и „Море от любов“. Само да си напукаш пуканки и да гледаш сеир.

Само че на мен не ми е до сеир. Защото този цирк го гледам от поне десетина години насам, ако не и повече. Разни хора, чиито глави са толкова надълбоко в задниците им, че и Индиана Джоунс не може да ги открие, обикалят насам-натам с пръсти, заврени в гореспоменатото място, и се чудят кого от въпросните мижави хорица да обявят за гениален. То не бяха разни самоназначили се за класици писателчета, то не бяха поети, чиято поезия действа по-добре от дуфалак и ипекак на стомашно-чревния тракт, то не бяха отчаяни съпруги и бегемами, които си мислят, че като дращят по ред на ден между сменянето на нааканите памперси, стават егати великите... И средностатистическият читател, чиято глава също е завряна доста навътре в глутеус максимуса му, се подлъгва на кохортите самозвани критици и славослови въпросните дрисльовци на лягане и на ставане, във фейсбуци и блогове, по телевизийки и радийца, само дето билборди не е опънал пред ендекато, че да ходят там графоманомолците да казат по някоя-друга молитва за здраве и берекет на любимците им.

Само че, ако извади нос от незабърсаните дупки на бездарията, ако надигне главица (нищо че има възможност сабя да я посече, ако вярваме на страхливата беге-поговорка) и надзърне извън кафявата действителност, към която е привикнал, и отвори очета, средностатистическият читател ще остане мнооого изненадан. Ще разбере, че освен теллаловци, георгигосподиновци и карабашлиевци има и други, които пишат, и то значително, да не използвам друга дума, по-кадърно от тях. Ще разбере, че освен кварталния дядо-графоман, издал 43536 стихосбирки с финансовата помощ на сина си и местния пенсионерски клуб, има и други поети, които не римуват „полковник“ с „подполковник“ и в стиховете им има душа, не печатарско мастило. Ще разбере, че не е задължително цял живот да се държиш като незадоволена тийнейджърка и да пищиш от възторг при вида на поредния полуфабрикат, който ти сервира фабриката за изпражнения.

Надеждата умирала последна. Затова все още не съм спрял да се надявам, че един ден (желателно в рамките на моя живот, а не след стотина години) това ще се случи.

И за финал — помните ли оня лаф, че няма за какво да си говорите с човек, с който ви делят два вагона книги? Е, ако въпросният влак е натоварен с три тона вторични суровини от рода на „Стопанката на Господ“ и „Живот в скалите“, гореспоменатата сентенция също е в сила.

Смъртта е занимание... човешко

Учудва ме странното отношение на повечето хора към смъртта. Не дай си боже да напиша статус, в който си пожелавам някой да пукне (примерно: Блажев, Кристофър Нолан, всички сиелски автори во главе с Марин Трошанов, келешът на комшиите от горния етаж, цялата агитка на ЛеWCки и т.н.) [edit: и Кристиано Роналдо! 🤮] или изкажа задоволството си, че някой е пукнал (Димо от ПИФ, Любен Зидаров, някое гръндж-извращение от рода на Кърт Кобейн, Крис Корнел или друг, станал причина за упадъка на метъла и възхода на алтернативните дрисни и пр.). Веднага следва вълна от разфрендвания — проява на псевдопуританизъм, от който и викторианска девственица би се разграничила с Държавен вестник.

Вижте, колкото и да не ви се иска, смъртта е част от живота. Никой още не се е отървал. Освен Дънкан Маклауд (и Кийт Ричардс и Ози Озбърн засега), ама тяхното е друга бира. Рано или късно всички ще пукнем. Някои (като гореизброените например) е по-хубаво да го направят по-бързичко, за да не тровят живота на останалите и да не замърсяват допълнително планетата с въглеродния си отпечатък и вроденото си малоумие. И фактът, че дръзвам да го напиша в прав текст, е мое лично право. Нали затова ходихме по митинги, стачки, барикади и вся и всьо? Гласност, Първа поправка, аа уу, ring any bells? И да не би да си мислите, че гореспоменатите биха се просълзили, ако утре лично аз гушна букета? Всеки средностатистически човек си мисли поне по три пъти на ден за някого „Баси, тоя що още е жив?!“. Просто аз вече съм на такъв стадий, че изобщо не ми дреме кой какво ще си помисли за това, че казвам истината в прав текст. Гоня петдесетте и по мое мнение достатъчно съм цепил басма през живота си на сульо и пульо. No mas, por favor.

И за оптимистичен финал: дано гнидата, която ще ме докладва на ФБ-есесовците за този пост, да се разболее от рак на задника и до седмица да ходи да ме докладва на Свети Петър. Лично.

„Булгар, булгаааар!!!“

Дълго се чудех дали да си надвия на предколедния мързел и да седна да напиша този пост. Тя идеята назрява от години, ама в последните няколко седмици се случиха неща, които наистина ми бръкнаха в задника. И въпреки че постоянно ми разправят да не си тровя нервите с нищите духом, а да си го преместя по будистки в другия крачол, все пак реших да си начеша крастата. То, както би казал бай Йото от разказа на Чудомир, ако не изокаш некой ден, егати живота :)

Та... сигурен съм, че на повечето, ако не и на всички, ви е писнало от американската политкоректност. Особено във филмите и книгите. Нали се сещате – ако в произведението няма поне по един от всяка разцветка, сексуалност, извратеност и пр., разните му ю-ес-мами ще лавнат срещу твореца като купчина обзети от фройдистка хистерия помиярчета.

Викате, слава богу, че това при нас го няма все още, нали? Представяте ли си навсякъде да се тикаха цигани, турци, пенделчета, траверси и прочие нетрадиционно (дез)ориентирани люде?

Мхм. Така си е. Лошото е, че в България има нещо още по-вмирисано. И не говоря за краката и мозъците на личностите от Онова издателство. Става въпрос за патриотизма. (Между другото, отсега да подчертая, че за мен това не е истински патриотизъм, а патриотарщина, някакъв див и дебилен национализъм, да не кажа и баш нацизъм в някои от по-тежките случаи, но в името на визуалната чистота на този пост няма да слагам навсякъде кавички, когато споменавам този извратен феномен.)

Отдавна вече съм се примирил с нападките по мой адрес, когато става въпрос за разказите, които пиша. Ма що героите ми били Марк и Джина, а не Онуфри и Юрданка. Ма що действието се развивало в Чикаго, а не в Долно Уйно, Кюстендилско (ето ви линк, да не кажете, че си измислям). Ма що не вкарвам богатата (WTF?!) нашенска митология. И така нататък, и така нататък. На подобни серсеми обикновено отговарям с високо вдигнат във въздуха митингаджийски жест на СДС от близкото минало, само че без да използвам показалеца.

Тъпото обаче е, че в последно време патриотичният бацил е полазил бая народ. И то не само лумпени от рода на Джамбазки, Волен и останалите кандидат-пациенти на Карлуково. Гледаш, пред теб уж нормален човек, а като вземе да ти ръси някакви простотии, ти иде да изземеш ролята на еволюция и господ и да го заровиш толкова надълбоко, че и археолог да се затрудни да го открие след стотина години. Ти не слушаш народна музика? Значи не си българин! Ма те нашите предци са били закърмени с тази музика, престъпление е да смяташ, че е пълна дебилщина! Алоу, аланкоолу, ма те баба ти и прадядо ти са си бърсали задниците не с тоалетна хартия, ами с откъснати от томчетата на Маркс и Ленин страници – ти що не правиш така, ами се редиш всяка седмица в бакалията за „Емека“? А-а-а, да, правилно – вика му се „развитие“. Ама някои все още явно живеят с няколко столетия назад. Ма какво ли се чудя – то нали според тях едно време всичко беше по-хубаво: и лайната миришеха на одеколон „Тройной“, и космите по задниците бяха по-къдрави, и хората като пръднеха, не се чуваше „трррррррррррт“, ами цяло Дайчово хоро. Или „Полегнала е Тодора“. Ако си виртуоз.

В исторически план идолизирането, издигането на пиедестал на каквото и да е нещо никога не е водило до нищо добро. Разстоянието от възвеличаването само и единствено на Димо от ПИФ, Руфинка, дето била болна легнала, Зеленски, BTS, Лейди Гага, Кристофър Нолан, китайския национален отбор по футбол или на каквото и да е, до натрапчивата идея за чиста раса, ксенофобия и шовинизъм е доста късичко. А тази линия не трябва да се пресича, че става кофти. Справка – учебник по история, глава „1939-1945“.

Та да обобщим за нищите духом. Това, че съдбата ви е отредила късата клечка и вместо в нормална страна сте се родили в това престъпление, наречено България, не означава, че трябва като кученцата на Павлов да ми реагирате първосигнално всеки път, когато стане въпрос за нещо българско. Било то музика, книжен сетинг или поредния келеш, облечен с псевдонародна носия на някой от селските панаири. Оня дебил „царя“ верно каза, че трябва да се смени чипа, ама така като гледам, три четвърти в тая страна са родени с „Правец“ между раменете и на дънната им платка „Пентиум“ не можеш запои.

Не съм от тях, как’ Сийке – версия 2022

Disclaimer: Всяка прилика с действителни лица и глутеус максимуси е напълно случайна. И Чудомир е велик! (и писателят, и котаракът на Младен 😂)

Не обичам, как’ Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни тъпунгери, дето и с измазано с фекалии въже да ги биеш, пак ще ти е жал. За въжето. Ето например оня ден гледам наш ми ти Марчо Нежния, нахилен като ряпа, излязъл барабар Петко с мъжете и той на площада да му видят кривия сурат. Ма защо бе, аланкоолу, малко ли ти е, че и без това невръстни шафрантийки евалата ти правят на некадърните писания, малко ли ти е, че на Ицо Дълбокия слугинажът масово чаламба иска да ти сторва, малко ли ти е, че в сравнение с теб Юда Искариотски на Светия Дух мяза?! Не ми е работа, как’ Сийке, и не съм от тях, ала подочух оня ден от Мазна Гана, че мярнала наш Марча да подмива бузки със шарланец и за издателски пост да се гласи. Зер с драскачество няма да може баш думбазин да стане, ама виж, нъл тъй казват, че от който и чеп за зеле не ставало, почвал акъл да дава? Ей виж бай ти Ристю как прокопса, пък мозък у него – колкото у нашия шопар светско образование...

 Оооох, как’ Сийке, знам аз, много добре знам що сме на такъв хал, ама кат никой не ме пита... То не че и ще се обадя де, дори да ме питат – не съм от тях, не съм... Ей например тия дни чета аз из оназ голямата помийна яма, дет младите Фейсбук ѝ викат, че някой си, видиш ли, гражданска позиция искал да изрази. Ма ква гражданска позиция, кви пет лева, бре, другарко?! То едвам основно училище завършило, сега почва за политика да ми говори! Ма много го били лайквали ли, минзухарили ли... Ми ще те лайкват я, то всичките ти приятели като Монка Компетентната! Имат акъл колкото да накарат една муха-месарка да фърчи по права линия и туйто.

 Па за оназ война, дето я дигнаха московците, ич да не ти думам, как’ Сийке! И таз експерт до експерта, праведник до праведника... и всички с правописни грешки пишат, ама самочувствието им досами Черни връх. Предната седмица Пена Корпулентната седнала да ми фучи и пращи, все едно за обема на търбуха си ми спори. Мислех си да ѝ кажа, ма булка, вземи прочети нещо, стига само дращи у тоя Фейсбук, виж прегледай там нещо за украинския фашизъм, тва-онова... Ма има ли защо, как’ Сийке, нали не съм от тоз вид хора...

 То и на мен, как’ Сийке, ми викаха писател да ставам, че много харно съм дрънкал и всички се забавлявали, като взема да редя тоя или оня... Ама то само това не стига, нали трябва и на Зарьо Караминьола метани да направиш, и на другите исполини по литературните върхове джумбиш да сториш... Затуй само тъй ще си чешем езиците, как’ Сийке. На улицата, под мустак, че да не чуват онез цукала, дето „млади списуватели“ се величаят, та да отидат да наковладят пред бейовете си и мене, и тебе, и всички, дето им мразят селяндурските номерца. Не че ще ни накривят капите де. То сиромах човек кат нас е свикнал и на две, и на двеста. Виж, те като се сгромолясат някой ден – дай Боже, и Света Дево Марийо, и Свети Четиридесет Мъченици! – тогава ще ги болят дирниците, ама то тъй, как’ Сийке – мазна трътка лошо се разпльоква, дето викат по нашия край.

 Да започна да ти разправям, как’ Сийке! То не е един идиот на тоя свят, не са и хиляда... Има до утре сабахлем да си хортуваме. Ами не ми е по характера...

 Не съм от тях!...

Колонката на Сиби - епизод 2

КОЛОНКАТА НА СИБИ

(лек и здравословен хейтец)

Епизод 2 – ИЗДАТЕЛИТЕ ОТВРЪЩАТ НА УДАРА

Предният епизод на кроткия и здравословен хейтец на вашия покорен слуга явно е ударил по самолюбието/самочувствието на доста пишман-издатели, защото веднага след публикуването му тръгнаха да се правят на ощипани госпожици и кротичко да посмърдяват в отредените им за целта местенца. Предполагам, всички знаете за кои местенца става дума и колко добре са маскирани като места за читатели, въпреки че под оскубаната перушина на издателството-майка всъщност се крие хитлерова цензура на прочитния материал. Затова няма да ги споменавам. Ще цитирам имената им едва когато тръгнат по стъпките на духовния си учител и почнат публично да горят неудобните на началствата книги. Но докато просто ги оцвъкват, няма страшно, нали? Няма как да не очакваш от кокошка, чийто мозък е като аспиринче (с една гънка) да не ръси токсичната си диария наляво-надясно. Това е генетично заложено в ДНК-то им.

Та, без да споменаваме напразно имената господни, да продължим напред. Какво се случи тия дни? Просто едни хора, на които им писна разни селянчета, маскирани като професионалисти, да дефекират върху труда им и взеха, че нададоха глас. Почнаха тайно и полека да вадят на бял свят геноцида на българския издател спрямо тях. Та дано читателите най-накрая разберат каква шуробаджанашко извращение се твори зад удобно дръпнатите завеси. И малките ситни дребни ибрикчийчета започнаха да потръпват. Ами ако случайно онбашиите им вземат, та прочетат тук-там някой друг хейт? Ами ако изведнъж разберат, че зад маската на привидната им начетеност се крие аграрен, умирисан на кравешки фъшкии вкус за книги? Ако разберат, че им плащат луди пари за нещо, което други хора правят безплатно, и то с доста по-голяма доза безпристрастност – ЧЕТАТ? Че и споделят резултатите не в излъсканите си блогчета, надути като плондери с излишна елитарност, ами в Goodreads – за да могат всички, а не само шепата богоизбрани, да ги прочетат?

Бях решил да не си хабя нервите точно преди да отида на море, ама какво да се прави – то и Далай Лама да си, и на Майка Тереза незаконен син да се окажеш, пак ще ти писне на дядовия. Особено от безочието на ония двамата „банани с пижами“ – Б1 и Б2. Единият окраде де що има млад български автор и си вее сланините по света благодарение на инфлационните левчета, що му наринаха въпросните писатели (е, и поетеси-графоманки, и дърти сексуално озадачени драскачки, ама да не издребняваме...). Другият си е въобразил, че е новият Петър Динеков и също като слабоумния си патрон ръси фекал след фекал, удобно замаскиран като рецензия. За разлика от Динеков обаче, който освен да трови животеца на българския ученик в продължения на десетилетия, нищо друго престъпно не е сторил, този, новият, убива надеждите на талантливи и плодовити автори. А такива, знаете, има. Колкото и да се мъчат ибрикчиите да ни убедят, че новата българска литература се състои от пияни бездария и просто абдали, издигнати на пиедестал от редакторската посредственост. Да не говорим за ония, дето ги издават, само щото задоволяват нагона на щерката на собственика на издателството, ходят да правят фелацио на де що има Съюзи и така нататък.

Ще кажете, че нищо не се постига с хейт. Напротив. Всеки лекар ще ви каже златните думи на Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, или Парацелс: „Всичко е отрова, всичко е лекарство, едното и другото се определя от дозата“. Здравословната доза хейт (или омраза на български) понякога е просто наложителна. Особено в разговори относно подобни бастуни, наречени на Северозапада с красивата врачанска дума „òмраз“. Съгласете се, че с дебил няма как да разговаряш за квантова физика. Пък и, понеже са привикнали да прикриват престъпленията спрямо литературата, които извършват, с красиви думички, резултат на първия им и последен прочит на „Речник на сложните думи в българския език“, тях с логика няма как да ги победиш. Опиташ ли се да вкараш разумни изречения, се получава ефектът от прословутия виц от комунистическо време – „Ми вий що бийте негрите?!“. Затова – бой по... айде да не казвам кое... с черпака, докато (иншалла!) им дойде акълът в главата.

Та, с две думи, хейтът е необходим. Понеже ако продължаваме да се правим, че тия ибрикчии, думбази и гаулайтери всъщност са „най-доброто, което се е случвало на литературата“ (цитирам един, за съжаление, умен човек, който обаче също се е подвел под хамелеонската маскировка на едно от „Б“-тата), рано или късно младото поколение хептен ще се откаже да чете нови български автори.

Пък, кой знае, може и това да е целта на ония...