Полуфабрикат

Навремето някой си в Балкантурист решил, че ще е хубаво да се измисли нещо, което да се пробутва на чужденците като родна манджа. Седнал той, почесал се по главата, поседял, поседял, па измъдрил шопската салата. Чиста проба перфекциозност... че как – бяло+зелено+червено, аа уу... булгар-булгар! (копирайт – бай Ганьо, ол райтс ризървд).

Малко по-късно във времето друга мъдра глава решила, че трябва да се измисли и друго нещо „булгар-булгар“, дето пак да стане причина да се бием в гърдите колко сме самобитни, как не крадем от комшиите нищо и как другарят чужждостранец би следвало да се юрне на бегом в китната ни родина да зяпа въпросното нещо. Седнал въпросният гений и той, почесал се по... лявото ухо, да речем, викнал си една патрЕотична шопска салата с още по-патрЕотична ракия (ся, тя ракията не е много „булгар-булгар“, ама карай, тихичко, белки не ни усетят...), впрегнал и двете си мозъчни клетки... и измъдрил леденото хоро. Същият полуфабрикат като шопската салата, ама с още повече патрЕотични подправки.

Минало още известно време и трети мъдри глави (то в България такива с лопата да ги ринеш, всеки втори е обикновен гений, а всеки трети – савант) решили, че не може то така – кулинарията ни си има „булгар-булгар“, обичаите ни си имат „булгар-булгар“... що и литературата ни да си няма „булгар-булгар“, а?! Седнали те на ракийца и шопска, почесали си дупките, с които мислят и творят, друснали му едно голо хоро... и изведнъж ги сполетяло вдъхновението!

И оттогава насетне въпросното вдъхновение не е спирало да се лее като топли кафяви вълни след вечеря в непроверявано от ХЕИ капанче на морето. То да беше само оня с дракончето, което всъщност е змей, който всъщност е ламя... опс, обърках се вече, то тая неговата псевдолитературна шизофрения и чаламбаторите му вече не я схващат, ама нейсе... Като отвориш интернетЯ, то един куп змейове са се нацвъкали. Ма разни дружки на Дългото Недоразумение, ма разни бегемами, дето мъжът им е решил да им плати издаването на книгата, белки го оставят на мира да си пие бирата с приятелите...

И така – полуфабрикат след полуфабрикат. На теория (ако вярваш на патрЕотите, дето се подмокрят само като чуят народно) – „мноу убу“, ама на практика не наяжда. Колкото и да го претоплят в умирисания студентски стол, в който се превърнаха сиели, жанети и прочие лелки с ръждясали черпаци в ръце.

Е, чат-пат поливат полуфабрикатите с пресолена глазура. Да имат по-търговски вид. Че балъците пооредяха. Сега са наред естрогенките, дето биологичният им часовник е превъртял тъпомера от цъкане и ги е накарал да изцопат две-три малки пищящи. Та заради тях специално вече маскират полуфабрикатите като торти. Разбирай – приказки. Приказки, приказки, ама... празни. Заливката им и тя понамирисва. „Не всякое злато сияе...“, опа, демек, „не всичко, което е кафяво, е шоколад“.

Че сега и цяло събитие им организирали – уж за фенове, а на практика – за самозваните „мастършефове“. Където сульо и пульо пак ще им тръбят колко са велики.

Смях в залата.

Ама лошото е, че на тая комедия само ние се смеем. А стадото купува полуфабрикатите, та пушек се вдига. С едната ръка си дава паричките, с другата – помпа егото на Шеф Ники, Шеф Мартинчо и компания.

А напомпаните стават все по-нагли. Крясъците на оня от Хелс Китчън ряпа да ядат.

Но... какво да се прави. Тъй ша е тя, Радке. Класикът беше казал „Животът ни е поп-фолк“. Пък „литературата“ ни – полуфабрикат.

Ми – яжте си го.

Ама после, като ревнете, че са ви замъчили киселини, не идвайте да ми мрънкате на мен.

Вървете при идолите си. 

„Булгар, булгаааар!!!“

Дълго се чудех дали да си надвия на предколедния мързел и да седна да напиша този пост. Тя идеята назрява от години, ама в последните няколко седмици се случиха неща, които наистина ми бръкнаха в задника. И въпреки че постоянно ми разправят да не си тровя нервите с нищите духом, а да си го преместя по будистки в другия крачол, все пак реших да си начеша крастата. То, както би казал бай Йото от разказа на Чудомир, ако не изокаш некой ден, егати живота :)

Та... сигурен съм, че на повечето, ако не и на всички, ви е писнало от американската политкоректност. Особено във филмите и книгите. Нали се сещате – ако в произведението няма поне по един от всяка разцветка, сексуалност, извратеност и пр., разните му ю-ес-мами ще лавнат срещу твореца като купчина обзети от фройдистка хистерия помиярчета.

Викате, слава богу, че това при нас го няма все още, нали? Представяте ли си навсякъде да се тикаха цигани, турци, пенделчета, траверси и прочие нетрадиционно (дез)ориентирани люде?

Мхм. Така си е. Лошото е, че в България има нещо още по-вмирисано. И не говоря за краката и мозъците на личностите от Онова издателство. Става въпрос за патриотизма. (Между другото, отсега да подчертая, че за мен това не е истински патриотизъм, а патриотарщина, някакъв див и дебилен национализъм, да не кажа и баш нацизъм в някои от по-тежките случаи, но в името на визуалната чистота на този пост няма да слагам навсякъде кавички, когато споменавам този извратен феномен.)

Отдавна вече съм се примирил с нападките по мой адрес, когато става въпрос за разказите, които пиша. Ма що героите ми били Марк и Джина, а не Онуфри и Юрданка. Ма що действието се развивало в Чикаго, а не в Долно Уйно, Кюстендилско (ето ви линк, да не кажете, че си измислям). Ма що не вкарвам богатата (WTF?!) нашенска митология. И така нататък, и така нататък. На подобни серсеми обикновено отговарям с високо вдигнат във въздуха митингаджийски жест на СДС от близкото минало, само че без да използвам показалеца.

Тъпото обаче е, че в последно време патриотичният бацил е полазил бая народ. И то не само лумпени от рода на Джамбазки, Волен и останалите кандидат-пациенти на Карлуково. Гледаш, пред теб уж нормален човек, а като вземе да ти ръси някакви простотии, ти иде да изземеш ролята на еволюция и господ и да го заровиш толкова надълбоко, че и археолог да се затрудни да го открие след стотина години. Ти не слушаш народна музика? Значи не си българин! Ма те нашите предци са били закърмени с тази музика, престъпление е да смяташ, че е пълна дебилщина! Алоу, аланкоолу, ма те баба ти и прадядо ти са си бърсали задниците не с тоалетна хартия, ами с откъснати от томчетата на Маркс и Ленин страници – ти що не правиш така, ами се редиш всяка седмица в бакалията за „Емека“? А-а-а, да, правилно – вика му се „развитие“. Ама някои все още явно живеят с няколко столетия назад. Ма какво ли се чудя – то нали според тях едно време всичко беше по-хубаво: и лайната миришеха на одеколон „Тройной“, и космите по задниците бяха по-къдрави, и хората като пръднеха, не се чуваше „трррррррррррт“, ами цяло Дайчово хоро. Или „Полегнала е Тодора“. Ако си виртуоз.

В исторически план идолизирането, издигането на пиедестал на каквото и да е нещо никога не е водило до нищо добро. Разстоянието от възвеличаването само и единствено на Димо от ПИФ, Руфинка, дето била болна легнала, Зеленски, BTS, Лейди Гага, Кристофър Нолан, китайския национален отбор по футбол или на каквото и да е, до натрапчивата идея за чиста раса, ксенофобия и шовинизъм е доста късичко. А тази линия не трябва да се пресича, че става кофти. Справка – учебник по история, глава „1939-1945“.

Та да обобщим за нищите духом. Това, че съдбата ви е отредила късата клечка и вместо в нормална страна сте се родили в това престъпление, наречено България, не означава, че трябва като кученцата на Павлов да ми реагирате първосигнално всеки път, когато стане въпрос за нещо българско. Било то музика, книжен сетинг или поредния келеш, облечен с псевдонародна носия на някой от селските панаири. Оня дебил „царя“ верно каза, че трябва да се смени чипа, ама така като гледам, три четвърти в тая страна са родени с „Правец“ между раменете и на дънната им платка „Пентиум“ не можеш запои.