Навремето някой си в Балкантурист решил, че ще е хубаво да се измисли нещо, което да се пробутва на чужденците като родна манджа. Седнал той, почесал се по главата, поседял, поседял, па измъдрил шопската салата. Чиста проба перфекциозност... че как – бяло+зелено+червено, аа уу... булгар-булгар! (копирайт – бай Ганьо, ол райтс ризървд).
Малко по-късно във
времето друга мъдра глава решила, че трябва да се измисли и друго нещо „булгар-булгар“,
дето пак да стане причина да се бием в гърдите колко сме самобитни, как не крадем
от комшиите нищо и как другарят чужждостранец би следвало да се юрне на бегом в
китната ни родина да зяпа въпросното нещо. Седнал въпросният гений и той,
почесал се по... лявото ухо, да речем, викнал си една патрЕотична шопска салата
с още по-патрЕотична ракия (ся, тя ракията не е много „булгар-булгар“, ама
карай, тихичко, белки не ни усетят...), впрегнал и двете си мозъчни клетки... и
измъдрил леденото хоро. Същият полуфабрикат като шопската салата, ама с още
повече патрЕотични подправки.
Минало още известно време
и трети мъдри глави (то в България такива с лопата да ги ринеш, всеки втори е обикновен
гений, а всеки трети – савант) решили, че не може то така – кулинарията ни си
има „булгар-булгар“, обичаите ни си имат „булгар-булгар“... що и литературата
ни да си няма „булгар-булгар“, а?! Седнали те на ракийца и шопска, почесали си
дупките, с които мислят и творят, друснали му едно голо хоро... и изведнъж ги
сполетяло вдъхновението!
И оттогава насетне въпросното
вдъхновение не е спирало да се лее като топли кафяви вълни след вечеря в непроверявано
от ХЕИ капанче на морето. То да беше само оня с дракончето, което всъщност е
змей, който всъщност е ламя... опс, обърках се вече, то тая неговата псевдолитературна
шизофрения и чаламбаторите му вече не я схващат, ама нейсе... Като отвориш
интернетЯ, то един куп змейове са се нацвъкали. Ма разни дружки на Дългото
Недоразумение, ма разни бегемами, дето мъжът им е решил да им плати издаването
на книгата, белки го оставят на мира да си пие бирата с приятелите...
И така – полуфабрикат
след полуфабрикат. На теория (ако вярваш на патрЕотите, дето се подмокрят само
като чуят народно) – „мноу убу“, ама на практика не наяжда. Колкото и да го
претоплят в умирисания студентски стол, в който се превърнаха сиели, жанети и
прочие лелки с ръждясали черпаци в ръце.
Е, чат-пат поливат полуфабрикатите
с пресолена глазура. Да имат по-търговски вид. Че балъците пооредяха. Сега са
наред естрогенките, дето биологичният им часовник е превъртял тъпомера от цъкане
и ги е накарал да изцопат две-три малки пищящи. Та заради тях специално вече маскират
полуфабрикатите като торти. Разбирай – приказки. Приказки, приказки, ама... празни.
Заливката им и тя понамирисва. „Не всякое злато сияе...“, опа, демек, „не
всичко, което е кафяво, е шоколад“.
Че сега и цяло събитие им
организирали – уж за фенове, а на практика – за самозваните „мастършефове“. Където
сульо и пульо пак ще им тръбят колко са велики.
Смях в залата.
Ама лошото е, че на тая комедия
само ние се смеем. А стадото купува полуфабрикатите, та пушек се вдига. С
едната ръка си дава паричките, с другата – помпа егото на Шеф Ники, Шеф Мартинчо
и компания.
А напомпаните стават все
по-нагли. Крясъците на оня от Хелс Китчън ряпа да ядат.
Но... какво да се прави.
Тъй ша е тя, Радке. Класикът беше казал „Животът ни е поп-фолк“. Пък „литературата“
ни – полуфабрикат.
Ми – яжте си го.
Ама после, като ревнете,
че са ви замъчили киселини, не идвайте да ми мрънкате на мен.
Вървете при идолите си.
