Наскоро обаче някой си там, неизвестно кой, реши, че трябва да вдъхне нов живот на въпросния мъртвороден „класик“ и изкара на бял свят изсмукан от среден пръст и изнасилен до безобразие квазискандал — видите ли, прословутото „Драконче“ на Теллалов (между другото, все още никой не е успял да ми обясни защо, щом като Ники е толкова голям патрЕот, свободното му съчинение не се казва „Да пробудиш змей/ламя/самодива“ или нещо друго от измъчения ни роден фолклор...) било притикано в учебната програма, пък там, о, ужас, имало думата, започваща с „Ч“! Шок! БОМБА! Учениците, които слушат Ицо Хазарта и други подобни рапърски извращения, в които се псува повече, отколкото пъти поп се сеща за мъжко дупе, били прочели Думата, Започваща с „Ч“!!! (Те биха се зарадвали и още повече, ама и сексуалните сцени на Теллалов са също като останалата част от повествованието му — скучни, безинтересни и сякаш извадени от съветски роман за Втората световна война). И в резултат на това сума ти дни се вихри една дискусия, хвърлат разфрендвания във ФБ, изобщо, драма като в „Съдебен спор“ и „Море от любов“. Само да си напукаш пуканки и да гледаш сеир.
Само че на мен не ми е до сеир. Защото този цирк го гледам от поне десетина години насам, ако не и повече. Разни хора, чиито глави са толкова надълбоко в задниците им, че и Индиана Джоунс не може да ги открие, обикалят насам-натам с пръсти, заврени в гореспоменатото място, и се чудят кого от въпросните мижави хорица да обявят за гениален. То не бяха разни самоназначили се за класици писателчета, то не бяха поети, чиято поезия действа по-добре от дуфалак и ипекак на стомашно-чревния тракт, то не бяха отчаяни съпруги и бегемами, които си мислят, че като дращят по ред на ден между сменянето на нааканите памперси, стават егати великите... И средностатистическият читател, чиято глава също е завряна доста навътре в глутеус максимуса му, се подлъгва на кохортите самозвани критици и славослови въпросните дрисльовци на лягане и на ставане, във фейсбуци и блогове, по телевизийки и радийца, само дето билборди не е опънал пред ендекато, че да ходят там графоманомолците да казат по някоя-друга молитва за здраве и берекет на любимците им.
Само че, ако извади нос от незабърсаните дупки на бездарията, ако надигне главица (нищо че има възможност сабя да я посече, ако вярваме на страхливата беге-поговорка) и надзърне извън кафявата действителност, към която е привикнал, и отвори очета, средностатистическият читател ще остане мнооого изненадан. Ще разбере, че освен теллаловци, георгигосподиновци и карабашлиевци има и други, които пишат, и то значително, да не използвам друга дума, по-кадърно от тях. Ще разбере, че освен кварталния дядо-графоман, издал 43536 стихосбирки с финансовата помощ на сина си и местния пенсионерски клуб, има и други поети, които не римуват „полковник“ с „подполковник“ и в стиховете им има душа, не печатарско мастило. Ще разбере, че не е задължително цял живот да се държиш като незадоволена тийнейджърка и да пищиш от възторг при вида на поредния полуфабрикат, който ти сервира фабриката за изпражнения.
Надеждата умирала последна. Затова все още не съм спрял да се надявам, че един ден (желателно в рамките на моя живот, а не след стотина години) това ще се случи.
И за финал — помните ли оня лаф, че няма за какво да си говорите с човек, с който ви делят два вагона книги? Е, ако въпросният влак е натоварен с три тона вторични суровини от рода на „Стопанката на Господ“ и „Живот в скалите“, гореспоменатата сентенция също е в сила.
