Хипстърът Стивън Онуфриев (клас „Кейсаджии“, разред „Търсачи в Гугъл“, семейство „Телефонистки“, род „ес-ем-и-кю-ей-би-ти-ви-се-де-се“) се прибира пиян на мотика... ъ-ъ-ъ, извинете, на клавиатура... от фирмено парти след тежък двучасов работен ден в Бизнес парка. Бере душа. Чувства се така, все едно тиймлийдът му е наредил да си оправи фийдбековете на сървеите по кейсовете, инак ще види кариерно развитие и ол-инклузив отпуска през молдовски оптичен кабел. Гаджето му Наталѝ (в предишния си момински живот — Наталка), софиянка от Горна Малина трето поколение, пърха около него, раздирана между съчувствие и нежелание да си развали грима и ноктопластиката:— Ма мило-о-о, нали обеща, че няма да пиеш повече от две крафт бири?!
— Млъкни ма, Наталке, аз тамън толкоз пих...
— Да ти дам ли малко зелева чорбица? Мама прати от село оня ден...
— Тц, ни щъ...
— Да ти дам таблета да се похвалиш във фейсбука, че пак са ти вдигнали заплатата?
— Нцъ...
— Да седна да ми разкажеш колко кейса реши днес?
— Пф-ф-ф...
— Кажи какво да направя за теб тогава...?
— Дай да почета малко „Времеубежище“ на Георги Господинов, белки повърна и ми поолекне...
